Предпазливо, почти свещенодействайки, той докосна едновременно главните букви: В от „Влизането“, Д от „Достъп“ и М от „Меджик“.
Лека вибрация, последвана от тихо избръмчаване, и вратата бавно се плъзна встрани.
Униформен постови, попълващ нещо в някакъв дневник върху бюро до самата врата, вдигна поглед. Прекалено късно, за да попречи по някакъв начин на облечената в черно фигура, която се хвърли към него. Половин минута по-късно човекът вече беше загубил съзнание в резултат на блокирането на сънната му артерия.
Още две минути по-късно, облечен в униформата на постовия, Грег безгрижно тръгна по почти безлюдния коридор, започващ веднага след караулката при вратата. Тук имаше надписи по стените и именно благодарение на тях той можа да намери пътя към „Изолатор за разпити В-3“.
Защото точно това бе помещението, записано в дневника на реда, на който имаше още „Умбра-12/MJ-96, охрана и задържана жена“.
Като примигна няколко пъти, опитвайки се да фокусира погледа си, да изчисти калейдоскопичните образи от главата си и да осмисли реалността или може би нереалността на ситуацията, в която се бе озовала, Меган започна да крещи. Не за дълго, нито особено настойчиво, колкото да привлече нечие внимание.
Хората в далечния край на стаята погледнаха към нея, после възобновиха дискусията си с подчертано безразличие.
— Къде се намирам? — на висок глас попита тя. — Кои сте вие? Какво правя тук? Какво искате да ми сторите?
Но без да й обръщат внимание, хората мълчаливо излязоха един след друг през вратата.
— Мисли, дявол да те вземе!
Само че напънът се оказа напразен. Спомняше си за разговора в Бети Маккътчън и че предстоеше да види майора, но после… Какво се бе случило?
Опита се да седне в леглото и тогава осъзна, че е пристегната върху нещо подобно на операционна маса. През крайниците и гръдния й кош минаваха дебели кожени ремъци. Беше включена на система за интравенозно подхранване през игла, забита в изпънатата й и фиксирана на масата лява ръка. Можеше да завърти главата си, но трудно и не с голяма амплитуда.
Затвори очи, налагайки си да се успокои.
Какво се бе случило?
Благоразположен глас на възрастен мъж прозвуча в главата й: „Можеш да ми се довериш“.
Гласът събуди тревожни спомени за изживян страх, за болка… за ужас в гаража!
Меган обърна глава надясно, защото в този момент човек от охраната бавно отвори вратата в дъното на стаята и надникна вътре.
Видимо любопитен, но нежелаещ да бъде заловен не където му е мястото, той внимателно се огледа, преди да влезе. Изглеждаше странно, защото носеше в ръка раничка. Мъжът се приближи до нея, но погледът му бе прикован върху вратата в другия край на стаята.
— Кой си ти? — попита тя с глас, в който се бореха паниката и страха. — Какво правите с мен? Настоявам да…
— Млъкни, по дяволите! — нареди й той шепнешком и започна да развързва ремъците. — Аз съм приятел. Ще се опитам да те изведа оттук, но ще трябва да си затваряш устата.
Тя усети, че краката й са свободни.
— Кой… Как…
— По-късно — късо каза той, освободи ръцете й и се захвана с ремъка през гърдите. Хвърли поглед на стенния часовник. Оставаха по-малко от пет минути до момента, когато Фос щеше да приведе в действие следващата част от плана. — Ще ти обясня всичко по-късно, окей? Точно в момента не мога да повярвам на късмета си и допускам, че всеки миг ще дойде краят на тази въпиеща проява на некомпетентност от тяхна страна. — Вече беше изцяло свободна. — Идваш ли с мен?
Не знаеше кой е той, но предполагаше, че е от другата страна, замесена в цялата тази история, каквато и да бе тя. Един поглед към червените следи по китките на ръцете си и около глезените беше предостатъчен, за да реши.
— Къде отиваме? — попита тя, докато обличаше зелените хирургически дрехи, които взе от съседната маса. — Какво става? Кои са тези хора?
Грег обаче само поклати глава.
— Целият този труд, за да попадна на репортер! — промърмори той и я повече към далечната врата.
— Преди около минута, господин Килбърн — чу се глас откъм другата врата. — Ще се погрижа всичко да бъде… — Пол застина на място, виждайки Грег да сграбчва Меган за ръцете.