Пол, който се бе свестил миг преди изгасването на осветлението, бързо помогна на стареца да се изправи.
— О-о-о-х! — простена Килбърн от болка, когато левият му крак се подгъна под тежестта на тялото му.
Младият мъж хвърли бърз поглед надолу и помогна на Килбърн да седне на близкия стол.
— Мисля, че е счупен — каза Пол.
— Остави това! — изкрещя Килбърн и го блъсна настрани. — Намери ги!
Игнорирайки болката, той започна да раздава заповеди. Три минути след задействането на резервния генератор, базата беше вдигната по тревога първа степен.
Униформени часови кръстосваха по вече осветения терен навън. Цивилни агенти претърсваха цялата сграда етаж по етаж и помещение по помещение. Беше повикан хеликоптер, който облетя цялата околност.
Но не намериха никого.
— До „Сив“ от „Черен“.
Гласът на Грег бе толкова тих, че Део усили звука на радиостанцията си.
— „Сив“ слуша.
— Готов ли си?
— Чакам сигнал.
Кратка пауза, по време на която Део чу в слушалката включването на някакъв двигател.
— Направи го!
Део изключи радиостанцията, включи на скорост и насочи грамадния камион към предварително уговореното място в оградата. Подкара тресящата се машина с максимална скорост, молейки се експлозивите около резервоара да не избухнат предварително.
Шофьорът бе крал всякакви коли. И се бе изплъзвал кажи-речи на всичко, изобретено от човека, на четири колела.
Но тази нощ за пръв път му се налагаше да използва боклукчийски камион по време операция.
Той взе завоя на пътя и извъртя волана наляво с всичка сила. Камионът отскочи от банкета и се понесе към приближаващата се ограда с над осемдесет километра в час.
Део изправи, заключи волана и педала на газта в това положение и отвори вратата. Избра последния възможен момент и скочи.
Претърколи се ловко, веднага се изправи и се затича към мястото, където трябваше да бъде Фос с микробуса.
Хората от охраната зад оградата се разбягаха във всички посоки, когато видяха, че камионът се врязва в първото заграждение. Почти без забавяне той се заби и във втората ограда, която отново бе под напрежение и във въздуха се разлетяха искри. Камионът се изправи на задните си колела, след което се стовари като динозавър в тинята.
Плъзна се до средата на моравата и най-сетне спря, мигновено заобиколен от всички постови, намиращи се в този момент извън сградата.
Никой от тях не забеляза един малък зелен джип да профучава по посока на портала.
— Внимавайте — съобрази в последния миг един от постовите, — това може да е… — Той така и не довърши мисълта си, защото в следващия миг мощна експлозия повдигна боклукчийската кола три стъпки във въздуха. Във всички посоки като шрапнели се разлетяха метални парчета.
Преди тътенът да бе отекнал, джипът разби бариерата на входа.
Десет минути по-късно Меган най-сетне се надигна от пода.
— В безопасност ли сме? — попита тя задъхано, напълно изтощена от хаоса, бягането по стълбището, скачането през прозореца от втория етаж (Грег предвидливо го бе оставил отворен) в намиращия се под него контейнер за боклук.
Грег погледна в огледалото за обратно виждане.
— Засега.
След малко отби по спомагателен път, чието начало бе маркирано с табела „Преминаване през Лейк Дам. Само за персонала!“. Бариерата беше отключена и вдигната.
— Трябва да стигнем до полицията — каза Меган, докато се опитваше да възстанови ритъма на дишането си. — Или може би ФБР. Някой от правителството.
— Не мисля, че идеята е добра — възрази Грег и се концентрира върху стесняващия се плъзгав път. — Госпожице, ако не сте забелязала, вие до преди малко бяхте на гости на правителството. — Гласът му беше спокоен, сериозен и решителен.
Меган се замисли за миг.
— Трябва ми телефон — каза накрая тя. — Които и да са те, утре сутринта новините ще започнат с тях.
Грег влезе на скорост през още по-тясната и от пътя портална врата.
— Прави каквото искаш, стига да могат да те защитят. Аз специално имам други планове.
— Не, нищо не разбирам! — избухна след малко Меган. — Опитвам се да проведа журналистическо разследване и…
Грег рязко спря, преди да излезе на тесния път, минаващ по язовирната стена. Пресегна се през нея и отвори вратата.
— Всичко хубаво. Поне за времето, което ти остава.