Тя понечи да слезе, после се спря.
— Който и да си, благодаря ти. Струва ми се, че тази нощ ми спаси живота. — Тя му подаде ръката си.
Грег сви рамене.
— Както желаеш. Само не ме споменавай в репортажа си. — Той намали ход. — И без това напоследък пресата ми обръща прекалено много внимание. — Изглеждаше напрегнат и огорчен, когато се обърна с лице към пътя. — Ще предам поздравите ти на двамата Грей.
Беше излязла наполовина от колата, когато спря, сякаш бе забравила да свали предпазните колани.
— Какво каза току-що? — Но Грег продължаваше да гледа право пред себе си. — Ти знаеш… знаеш кои са те, нали?
От другата страна на язовира светнаха фаровете на кола, спряла на същото разстояние от стената, на което бяха спрели и те. Грег дълбоко въздъхна.
— Оставаш или си тръгваш? — попита я той. В гласа му се долавяше страдание.
Няколко секунди Меган остана в същото положение — наполовина навън от колата. После изведнъж взе решение, върна се обратно и затръшна вратата може би по-силно, отколкото се налагаше.
Грег издърпа раничката си изпод седалката, бръкна в нея и извади документите, които бе дръпнал в тъмното от ръцете на Килбърн.
— Хвърли едно око на това — каза той.
След това включи на скорост и подкара напред по язовирната стена, едновременно с другата кола, тръгнала в същия момент към тях.
Няколко часа по-късно, все в същата стая за разпити, в която бе разпитвал Меган и бе разговарял с Грег, Килбърн гледаше в упор лекаря.
— Е?
— Определено е счупен, сър. Ще трябва да насрочим операция и може да се наложи да поставим пирон.
— Можете ли да го направите тук? — уморено попита Килбърн и подписа нещо в папката, която му поднесоха.
Лекарят беше доста разколебан.
— Би ми се искало да ви транспортираме до окръжната болница на Бун.
— Тогава ще почака. Благодаря, докторе. — Той се намести в креслото с мъченическа гримаса.
Лекарят неохотно кимна и стана, готов да излезе.
— Обадете се, ако болката се засили — препоръча той и безшумно напусна стаята.
Килбърн отново прегледа доклада за нанесените щети. Мъчеше се да потисне болката в крака си. Трябваше някак да се концентрира, но това просто не бе възможно.
Пред очите му непрестанно беше образът на младия крадец: корав, интелигентен и безстрашен.
Знаеше, че не бива да го прави, но неволно се усмихна.
Пикаро беше точно като него самия на младини. После усмивката му се стопи и по бузите му се търкулнаха две сълзи.
Жалеше за крака си, за изтерзаните си нерви и за изнизващия се живот.
— Господин Килбърн? Господин Килбърн? Намерихме ги!
— Какво?
Пол ентусиазирано закима.
— Както изглежда, опитали са се да избегнат блокадите по пътищата и са поели по язовирната стена. По средата са се сблъскали с насрещно движещ се микробус и двете коли са паднали откъм външната страна на стената. — Гласът му звучеше тържествуващо.
— Потвърдено ли е?
— Абсолютно! Извадили са и двете коли от разлива. Смачкани са напълно. Никакво съмнение.
— Телата? — с все още скептичен тон попита Килбърн.
Младежът сви рамене. Клетъчният му телефон иззвъня.
— Хората по поддръжката на язовира твърдят, че телата са били всмукани във филтрационната система, която събира изпуснатата вода. Станали са на кайма за секунди. — Той се извърна настрани и отговори на позвъняването. — Ало?
Килбърн затвори очи и започна да разтрива челото си.
— Господин Килбърн, искат да знаят какво се е случило с документите, иззети от Маккътчън. Особено онези, които е възнамерявал да даде на репортерката. — Младият мъж изглеждаше неочаквано отрезвял.
Килбърн така и не отвори очи.
— Кажи им, че са загубени по време на инцидента. Да не се безпокоят.
— Да, сър — кимна той и зашепна обясненията си по телефона.
Килбърн разтри слепоочия. Изгарящата го болка в крака, изтощението, годините — всичко това се стовари върху него с жестока сила.
— Господин Килбърн… — продума Пол задавено.
— Да, Пол? — Старецът се завъртя със стола си. Младежът стоеше изправен над него с насочен към главата му пистолет, четиридесет и пети калибър. — Значи най-сетне получи заповедите, които очакваше?
— Да, сър — неохотно призна младият мъж. — Съобщение от MJ-1. — Не знаеше как да продължи.