Малика се засмя.
— Именно. Каза, че й дължим една десета от парите, без разваляне на магия и уроки. Една пета, ако онзи поиска и това.
Роман кимна.
— Да, това май повече й прилича. — Той отново се зарови в радиото, но след секунда спря. — Фази на Луната ли каза? Не знам дали, освен мама, ще се съберат още пет-шест души, които правят това днес. — На лицето му се появи странно изражение. — Ако този тип има лошо излъчване, дали няма да трябва някой да я наглежда?
— Брат ми Ласло ще седи на прозорчето за наблюдение в съседната стая. Приготвил е рязаната пушка. Освен това, малко е… махмурлия.
— След това и ние двамата с теб можем да поседим в стаичката — усмихна й се закачливо Роман.
Малика се засмя.
— Девет години минаха, а ти се държиш все като… — Три къси иззвънявания прекъснаха думите й. — Той е — ненужно прошепна тя.
Дълбоко във вътрешността на къщата, някъде зад магазинчето, имаше стая, обзаведена като гостна, потънала в полумрак, най-вече заради полупрозрачните шалове, метнати върху настолните лампи, и спуснатите върху прозорците завеси. На няколко от масите вече имаше поставени запалени свещи. Във въздуха на талази се стелеха сладникави, упойни благовония.
В очакване да въведат новия й клиент, баба Петеркеш оправи за пореден път шаловете и полите си. Искаше да постигне максимален ефект.
Кристалната топка чакаше своя ред в поставката си на малката масичка отдясно. Три колоди карти таро — всяка загърната в отделна цветна кърпа — стояха на масата точно пред нея. Трите незапалени свещи пред всяка от колодите изглеждаха като стражи на пост.
— Влез — каза тя в мига, в който завесата помръдна. — Влез и остани в мир с вселената.
— Мога ли да взема палтото ви, сър? — обърна се към мъжа въвелата го девойка.
Той кимна и й го подаде.
Момичето незабелязано прекара ръце по дрехата и едва доловимо кимна. Не бе напипала нищо в джобовете, което би могло да помогне на баба й да намери правилния подход към посетителя. След това безшумно излезе. Щеше да прегледа палтото по-внимателно.
Мъжът седна на указания му стол от другата страна на масата срещу старата жена. Скрита зад фасадата на блага усмивка, тя изучаващо го разглеждаше.
Преваляше трийсетте. Мъж, олицетворение на мрака — както като тен, така и като излъчване. Висок, в превъзходна физическа форма. Тези факти не се бяха изплъзнали от опитното й око, въпреки евтините, безлични и поне един размер по-големи от необходимото дрехи, които носеше. Дългата му коса и брадата му изглеждаха рошави, но по елегантен, отигран начин.
„Не иска да привлича вниманието на околните върху себе си — каза си старицата. — И едновременно с това се страхува да не бъде разпознат, ако някой случайно го погледне. Часовникът му е скъп, бижутата — също, маниерите — свободни, непринудени, а погледът му… Нищо не може да му убегне.“
Без да бърза, тя грижливо подреди двете кутии кибрит на масата — по една от двете страни на свещите.
„Притежава умението да стои, без да помръдва — забеляза тя. — Уверен е в себе си до степен на арогантност, но дълбоко в очите му се таи страх като на… като на преследвано животно. Погледът на Loup Blank, както казват френските цигани. Белия вълк — онзи, от който всички се страхуват. Единак, който преследва, но и сам е преследван… от хората… или от страха.“
А досами периферията на аурата на този човек кръжаха тъмни духове. Заплашващи да го погълнат, но държани на разстояние, благодарение на някаква невидима сила в него.
Объркана от нарочната анонимност на този човек и едновременно с това силно заинтригувана от истинската му същност, тя започна:
— Призоваваме мира, Божието провидение и сина, който Бог сам изпрати при нас — Исус Христос, в тази стая. Умоляваме го да погледне благосклонно на нас, които сме тук, и да ни позволи да споделим неговото проникновение. Молим го да ни защити от тъмните сили, които се опитват да покварят творенията му. И да остави светлината си да озари душите ни с мъдрост. — Тя вдигна поглед и се опита да проникне зад слънчевите му очила. — Как искаш да се обръщам към теб?
Мъжът се поколеба.
— Лайнъс — отговори той накрая. Гласът му бе равен — без интонация или доловим акцент.
— Какво дарение ще направиш, Лайнъс? — попита го тя направо. Надяваше се на сто долара при първото посещение. След това, в хода на по-нататъшните сеанси, цената бавно щеше да се вдига, защото разчиташе да го убеди в нуждата да закупи някои настойки и да поръча различни магии.