Мъжът внимателно постави пет стодоларови банкноти на масата.
За пръв път в целия си живот баба Петеркеш застина, неспособна, да реагира.
— Как… аз… — Тя бързо възвърна самообладанието си и фокусира поглед върху парите, без да посяга към тях. — Няма да призова тъмните! — предупреди го тя. — Няма да ги повикам за никакви пари, ясно ли е? — Гласът й бе твърд, но в него липсваше убеденост.
— Единственото, което искам — все така безизразно поясни мъжът, — е пълно гледане. По стария начин, с фазите на Луната, от периферията към центъра. — Той я изгледа иззад тъмните си очила. — И искам да чуя нещата едно по едно. Търся… познание.
— Искаш нещо необичайно. А фазите на Луната… те могат да бъдат безмилостно откровени. И онова, което ще ти кажат, може да не ти бъде приятно.
Трябваше да накара този човек да се поотвори по някакъв начин. Нужно й бе да разкрие нещо за него, за което да се хване. Нещо, макар и малко, което да й подскаже правилната насока, преди да са стигнали до картите.
— А може би не ти стига сила. Малко са онези измежду посветените, които още могат да го правят — въздъхна той и посегна към парите с намерение да си ги прибере обратно.
— Домът на Петеркеш гадае по този начин вече седем поколения на петите дъщери! — възмути се тя.
Мъжът замря.
— Домът на Петеркеш? — прошепна той. Помисли и отдръпна ръката си. — Тогава гледай ми.
Разбрала най-сетне защо мадам Ферзиц се бе изплашила от този човек, старицата неохотно прибра парите.
— Избери си кибритена клечка от една от кутиите пред теб и запали с нея една от свещите. Една клечка и една свещ!
Мъжът кимна.
Бавно посегна, постави ръка върху първата кибритена кутия, после я завъртя успоредно на редицата свещи. Обърна поглед към втората кутия, огледа я внимателно и стовари свития си юмрук върху нея.
Ударът отекна в малката стая.
След няколко безкрайно дълги секунди той вдигна юмрука си и отдели залепилата се за долната му страна кибритена клечка с другата си ръка. Все така бавно, без да обръща внимание на почти разтрепераната старица, ококорила широко очи, той запали с клечката единствената свещ, останала права.
— Бенци Йоска — прошепна тя, инстинктивно призовавайки божията милост.
— Йонка — отвърна с традиционната реплика мъжът, без да повишава глас.
Скрит в дрешника и застанал зад полупрозрачното огледало, монтирано в едната стена на приемната, Ласло насочи рязаната си ловджийска пушка към фигурата, намиращата се на петнайсетина стъпки от него. И едновременно с това настъпи бутона в пода.
— Циганин? — предпазливо се поинтересува баба Петеркеш.
— Арпад — отговори мъжът, след като обмисли въпроса. — По заобиколен път.
В същия момент в помещението на дрешника влезе Роман със зареден пистолет четиридесет и пети калибър в ръката.
— Какво става?
Ласло отговори, без да отмества поглед от задната стена на огледалото:
— Този… Лайнъс, изигра номера в юмрука. — Гласът му бе тих и напрегнат.
Роман огледа мъжа от другата страна.
— Не ми изглежда да е от нашите.
Ласло беше запънал и двата ударника на ловджийската пушка.
— Баба го попита направо. А той се нарече странстващ.
— Мислиш ли, че е от клана на Саша? — попита Роман и се приближи до вратата, разделяща дрешника от гостната.
Ласло сви с безразличие рамене и сложи пръст на спусъка.
— И внимавай! — процеди Роман шепнешком. — Цели се високо. Томашек е под масата.
Ласло кимна.
— Кой си ти? — с висок, едва ли не възмутен глас попита баба Петеркеш.
Мъжът не каза нищо и забърса с лакът две от колодите. Разопакова третата и разбърка картите с розетка.
— Попитай картите.
Постави ги обратно в кутията и я сложи пак на масата, но по диагонал, така че единият им връх да сочи точно към него, а другият — към нея. Бавно ги плъзна към нея.
Шепнейки беззвучно молитва, старата циганка отвори кутията и започна да ги подрежда с лице надолу по древната схема.
— Кога си роден, Лайнъс?
— При новолуние.
Разнесе се тихо стенание — то сякаш идваше отвсякъде и от никъде.
Мъжът само леко се поусмихна, но не повдигна поглед от масата.
Баба Петеркеш започна да обръща картите, тръгвайки от горния десен ъгъл на схемата.