Беше погледнала към дългата цев, бе надникнала в черната й дупка и бе видяла някъде зад нея студените очи и лишения от всякаква емоция поглед в тях. Беше почувствала истински страх, но след събитията от последните дванайсет часа, какво означаваше още едно стряскане?
Не.
Обладалото я в онзи миг чувство беше не страх, а пронизваща я до мозъка на костите тръпка на възбуда! И чисто професионалното усещане… не, не усещане, а увереност, че каквото и да се случи, ако намерят двамата Грей, а дори да не ги намерят, тогава поне разказът за човека, идентифициран като обществен враг номер едно, както и да е, едното или другото, ще бъде ако не сензацията на десетилетието, поне репортажът на годината!
Знаеше, че опасностите, които ги очакват, ще бъдат не по-малко страшни от крадец, насочил пистолет в челото ти.
Стига да оцелееше…
Беше приела незабавно.
А след това не спряха на едно място. Всяка нощ пътуваха. Следващите шест седмици изминаваха различни разстояния в различни посоки. Избирани по напълно случаен начин, без никакво подобие на план или схема.
— Искаме да сме сигурни, че сме се изплъзнали — ненужно бе пояснил Грег.
А един ден бяха поели на изток.
Случайните преходи бяха зад гърба им. Ала този път се движеха целенасочено и Меган не след дълго бе забелязала, че спиранията им са планирани по начин, позволяващ да попълнят планината от информация, необходима за да нанесат успешен удар.
Което в крайна сметка ги бе довело в Патърсън.
— Безопасна база, от която да действаме в Ню Йорк — обясни кратко Грег.
Само че се бе появил непредвиден проблем.
По време на цялото кръстосване из страната Фос бе изпитвал затруднения с натрупването на задоволителен запас от хероин. Тъй като избягваха големите метрополиси и дори градове, на него му се бе налагало да купува при възможност значителни количества, за да се подсигури, докато се намират в „сухи“ градчета.
Само че — факт, който Меган бе научила от събирането на материал за предаване, посветено на наркоманията — наркоманите рядко успяват да се запасят. Защото наркоман с голям запас просто взема по-големи дози, след което нуждите му се увеличават и така порочният кръг се затваря.
Възрастният мъж не бе изключение от това правило. Навиците му, до неотдавна относително поносими, ако изобщо може да се каже такова нещо, сега бяха излезли извън контрол. Фос вече прекарваше дни, без да яде. Настроението му рязко се сменяше, бе започнал да слабее и се намираше в състояние на постоянна отнесеност.
А Грег не желаеше да разговаря на тази тема.
До неотдавна.
Един ден Фос не се бе върнал след „екскурзия“ по набавяне на материал из тази воняща дупка на Ню Джърси. Така че след като се бяха обадили на Грег по телефона, Део и Меган излязоха с колата да го търсят.
Део спря пред входа на изоставен склад.
— Хайде — даде й знак той.
Тя го изгледа, без да скрива гнева си. Вече бе почнало съвсем откровено да й писва.
— А защо не вземеш един път да отидеш и ти?
— Аз оставам в колата — бе безстрастният отговор.
Тя поклати глава и слезе.
— Страхотно…
Погледна назад по пустата улица, бавно се приближи до вратата и почука.
— Да-а… — чу се отвътре немощен глас.
— Търся един приятел.
След малко вратата се отвори.
Двама несъмнено дрогирани типа я гледаха отвътре.
— Твоето приятелче съм аз, кучко.
Тя отстъпи.
— Той е около петдесетте, но изглежда по-стар — изрече тя в мига, в който двамата прекрачиха прага.
— Телевизийо… Ти ли си? — разнесе се гласът на Фос някъде от тъмното.
— Аз съм! Излизай, по дяволите, от тази дупка!
Мъжете погледнаха назад, след това пак се обърнаха към Меган. Зад гърба им се разнесе шум от влачещи се крака.
— Той не ни е платил, кучко.
— Да — потвърди вторият и посегна към разкопчаното й яке. — Но сме готови да приемем разплащане и в друга форма…
Мъжът внезапно замръзна.
— Мърдай, старче — извика Део точно зад Меган.