Тя сепнато се обърна и го видя с изпъната напред ръка и метнат връз нея шлифер, изпод който надничаше зловещото дуло на картечен пистолет. Недвусмислено насочено към коремите на двамата.
Фос се измъкна от тъмното, а Меган го прихвана през раменете и му помогна да стигне до колата.
Део отстъпи назад, без да сваля поглед от мъжете, но им позволи да се върнат обратно под прикритието на мрака и да затръшнат тежката врата зад себе си. После изтича назад към колата.
— Мислех… Бях останала с впечатлението, че ти никога не носиш оръжие? — проговори Меган, когато той седна зад волана.
Део й хвърли безмълвно шлифера. Тя го разгъна и видя в него… само цевта на пистолета. Без приклад, без тяло… без нищо. Само половинметрова стоманена цев!
Погледна го объркано.
Део най-сетне позволи на лицето му да се прокрадне емоция. Веждите му едва доловимо се повдигнаха и той включи на скорост.
— Е, понякога слизам от колата. Но никога с оръжие!
Грег, Роман и Ласло седяха зад кухненската маса и отпиваха от гъстото, ароматно унгарско кафе.
— И как така опитен човек като теб се е забъркал с федералните власти? — полюбопитства Роман и запали поредната цигара от фаса на Ласло. — Защото последното, което бях чул, е, че правиш удари за шестцифрени суми и си живееш живота.
Грег премести поглед към Ласло и го върна върху Роман.
— Това ми е шурей. Няма да те предаде. А ако го направи, ще му прережа гърлото — каза той небрежно. — Нали, братко?
— Естествено — побърза да се съгласи Ласло, докато слагаше петата лъжичка захар в чашата си с кафе.
Малика остави на масата купичка нахут и чиния препечени чеснови хлебчета.
— Да ви е сладко — пожела им тя и се изниза през вратата. — Хайде, Томашек.
Но момчето не помръдваше, вперило поглед в чужденеца.
— Тате, ти не казваше ли, че не трябва да се доверяваме на гаджа? Никога!
— Томашек! — скастри го Малика и бързо се върна от прага с притеснено изражение на лицето.
Роман й махна да не се намесва.
— Правилен въпрос — похвали той малкия и го вдигна на коленете си. — Вик… — направи пауза. — Не ми казвай, че трябва да ти викам Лайнъс, моля те? — Безпокойството в гласа му беше очевидно.
— Сега съм Грег. Грегъри Пикаро.
Роман се замисли над чутото. После одобрително кимна неколкократно и отново насочи внимание към сина си.
— Пикаро може и да не е роден циганин, но е по-достоен за уважение и от мен самия.
— Не разбирам, тате. Защо?
Роман отново направи кратка пауза, преди да му отговори, и срещна погледа на Грег.
— Не, не е нужно да разбираш, сине. Поне засега. — Но гласът му звучеше изненадващо меко. — Достатъчно е да знаеш, че преди години, още преди да си се родил, той направи за нас нещо, за което едва ли ще можем да му се отблагодарим. И заради това, той винаги ще бъде достоен полски ром!
— Но, тате…
— Достатъчно. — Роман го подаде на Малика и този път тя бързо напусна кухнята.
Грег се загледа в чашата с кафе.
— Как е гърбът ти?
Но Роман сви рамене, показвайки, че не желае да говори на тази тема.
— С какво мога да ти помогна?
— Едва те открих. Бях се отказал, когато се сетих какво ми беше разказал за майка си.
Но Роман не искаше да се отклонява.
— С какво мога да ти помогна?
— Онази Ферзиц бе може би петата…
Този път Роман се пресегна и докосна преплетените пръсти на Грег.
— Добре, намерил си ме вече. С какво мога да ти помогна, братко?
Грег дълбоко си пое дъх и се приведе напред. Другите двама също се снишиха.
— Предполагам, чул си за проблемите, които имам? — Роман кимна. — Имам план как да се измъкна от тази ситуация, но ми е нужна помощ.
— Предполагам. Стана ми съвсем ясно от онова, което мама ти каза. Ще направя, каквото мога — каза Роман.
— На твое място бих изчакал, преди да давам обещания. Защото рискът е голям. — Грег замълча за няколко секунди и продължи: — По-голям от всичко, с което някога сме се сблъсквали.
Ласло се усмихна.
— Виж, Пикаро. От онова, което Роман ми е разказвал, ако не си бил ти, той едва ли е щял да оцелее и да се ожени за сестра ми. Значи сега тя още щеше да ми е на ръцете и да се чудя какво да я правя. Даже и само по тази причина аз стоя зад Роман.
Всички се засмяха. Вежливо и напрегнато.
— Ще ми трябват повече от двама доброволци — уточни Грег и вдигна поглед, за да се увери, че са сами. — Имам нужда от екип.