— Пълен екип?
Грег потвърди с кимване.
Роман поклати глава.
— Не съм участвал в пълен екип от… — Замисли се дълбоко. — … десет, може би петнайсет години. И дори по онова време, това си беше отмиращо изкуство.
Думите му обезпокоиха Грег.
— Но надявам се все още можеш да намериш хора, нали?
Ласло разпери безпомощно ръце.
— Проблемът не е в това да се намерят хора. Проблемът е да се намерят нужните хора.
Роман се съгласи с думите му.
— Не е както едно време в Париж, приятелю. — Той притеснено се засмя. — В Париж можеше да се събере екип, но тук…
— Да не говорим, че би струвало куп пари. А може и повече — уточни Ласло.
— Прав е. Ласло и аз сме с теб и нас не ни мисли — усмихна се пак Роман. — Но за да съберем хората, които ти трябват, следва да предвидим поне по пет стотака на седмица на глава плюс разноските. — Усмивката му стана крива. — За дълго, за кратко — това е положението.
— И каква е идеята, ако мога да попитам на този етап? — осведоми се Ласло и запали нова цигара. — Защото това може да се отрази на цената, нали разбираш?
— Да, ясно — поколеба се Грег. — Охранявана правителствена база.
Роман избухна в смях.
— А, знаех си, че един ден ще погледнеш към Форт Нокс! — Но смехът му заглъхна като срещна очите на приятеля си. — Не е Форт Нокс, така ли?
— Нещо не по-лесно — отговори Грег, бръкна в джоба си и извади малка кадифена торбичка. Подаде я на Роман: — Помня, че някога се занимаваше с камъни. Това според теб може ли да покрие депозита?
Роман изсипа в шепата си идеално кръгъл камък.
— Стъклено топче? — изненада се Ласло, но раздвижи шепата си, видя отблясъците от камъка и погледна Грег право в очите.
После го вдигна към светлината. И лицето му замръзна в изражение на респект и недоверие.
— Не е шега, нали? — умолително прошепна той.
— Никаква шега.
Роман отново разгледа камъка и го подаде на Ласло.
— Покажи го на мама.
Младежът сви рамене и излезе от стаята. Когато останаха насаме, Роман се наклони към стария си приятел.
— Да ти се намират още?
— Доста.
Роман се облегна на стола си и се замисли. След малко лицето му бавно разцъфна в широка усмивка.
— Доста, казваш — промърмори той повече на себе си. Бръкна в джоба на жилетката си и подаде на Грег дълга пура.
Двамата останаха да чакат мълчаливо връщането на Ласло. Десет минути по-късно той влезе обратно при тях, клатейки глава.
— Мама едва не хвърли топа, като видя камъчето — рече той и го върна на Роман с голяма неохота.
— Какво каза?
Ласло дълбоко си пое дъх.
— Двайсет и пет, може би трийсет години. Сигурно повече. Злато и коприна за цялото семейство.
Роман се опита да пресметне на колко се равнява годишният доход на добре платен мъж, умножен по двайсет и пет. Еквивалентът на едно малко кръгло камъче.
— Какво ще има за екипа? — попита той, докато мислеше.
Грег се поизправи на стола си.
— За екипа камък, разделен на равни части. За вашето семейство — друг, като за организатори.
Пурите на двамата цигани паднаха едновременно от устите им.
— Къде се намира тази правителствена база, дявол да я вземе? Зад портите на Ада? — попита смаян Роман.
— Какво ти пука? — отговори му веднага Ласло, без да откъсва поглед от камъка. — За тази цена съм готов да изрина дори рогатия — и се изплю суеверно през рамо.
— Може и да си прав, братко — замислено се съгласи Роман и погледна Грег. — Продължавай, Пикаро.
Грег се взря дълбоко в очите на Роман и видя в тях нещо повече от напълно разбираемата алчност и дори повече от готовността на един заклел се да върне дълга си мъж. Видя в тях фаталистичната, може би фанатична вяра, присъща на повечето цигани, че един ден… някъде, някак, те ще се натъкнат на слепия късмет, който ще възнагради надеждите им веднъж и завинаги.
Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади свити на руло документи.
— Прочетете това внимателно, преди да вземете решение.
Роман пое документите и без желание върна камъка на Грег. После свали поглед върху думите от антетката в горния край на всяка страница:
Строго секретно
Меджик…
— Магическите очи — промърмори той, облегна се и започна да чете.