Джейн си тръгна някъде към десет вечерта, стиснала цял наръч компютърни разпечатки. Ниски, развлечени като къдели облаци бяха скрили луната, докато тя беше у Барбара, и нощта беше тъмна. Един пришълец по тези места трудно би намерил пътеката към фермата, но Джейн тръгна уверено по добре познатия път, без дори да се замисля.
Благодарение на Барбара тя вече разполагаше с пълното родословно дърво на Доркас. Сутринта може би щяха да успеят да прегледат разпечатките с Дан, за да преценят кои от живите потомци биха били най-вероятните притежатели на ръкописа. Разпечатките бяха с много ситен шрифт, и вероятно щеше да е по-добре някой да й помага. Освен това, от чисто егоистична гледна точка, това, че около нея има друг човек, чието присъствие да ангажира мислите й, бе много добре. Джейн беше осъзнала, че откакто пристигна Дан, не се бе замисляла за Джино Марли.
В съня си Ригстън чуваше мелодия от сериала „Маями Вайс“. Изминаха няколко минути, докато осъзнае, че чува мелодията в действителност — звънеше мобилният му телефон. Разбуди се с усилие и посегна към телефона, който беше на нощното шкафче.
— Съжалявам — измърмори той, търкайки очи с другата си ръка, и после, в микрофона: — Инспектор Ригстън — последва пауза, през която той се поизправи в леглото. — Защо точно аз? Това не може ли да почака до сутринта? — въздъхна той. — Добре, само да взема нещо за писане.
Спусна краката си от едната страна на леглото и тръгна гол към мястото, където беше оставил коженото си яке. Извади химикалка и бележник от вътрешния джоб и седна на ръба на леглото.
— Кажете сега подробностите. Как се пише това? Добре… Ясно, ще се обадя на инспектор Блеър… ясно… Фелхед? Ще ми трябва около час, за да стигна дотам. Добре, кажете на шефа, че тръгвам — той изключи телефона и се обърна към Ривър с гримаса на съжаление. — Съжалявам, скъпа. Трябва да тръгвам.
Тя се промуши под завивките по-близо до него и го погали по гърба.
— Не се притеснявай, разбирам. В твоята работа няма такова нещо като почивен ден.
Той потръпна от докосването й, после набра номера, който му беше продиктуван от дежурния.
— Инспектор Блеър? — попита той, когато отсреща отговориха. — Обажда се инспектор Ригстън от Кезик.
— Вие трябва да проверите какво е положението при Джейн Грешам и да ме уведомите, нали? — жената отсреща явно беше под напрежение.
— С удоволствие. Предполагам, че нямаме основание да очакваме тази… — той погледна бележките си — Тенил Коул да направи някоя беля?
— И аз знам толкова, колкото и вие. За нея няма такива данни, но пък тя има съответния произход.
— Тоест?
— Баща й е некоронован крал на Маршпул — един от онези квартали, превърнали се в училище за престъпници. Той е жесток човек и сериозен престъпник. Казват, че тя не общувала пряко с него, но като се вземе предвид, че я издирваме по подозрение, че е отнесла главата на някакъв човек с рязана пушка, а после е запалила апартамента, в който е извършено престъплението, за да скрие следите си, това надали отговаря на истината.
Ригстън почувства, че го побиват тръпки, които нямаха нищо общо с температурата в помещението.
— Мислите ли, че има възможност да е въоръжена и сега?
— Не. Предполагам, че се е паникьосала й е побягнала. Не ми се вярва, че би тръгнала да търси Джейн Грешам, ако имаше сигурността, гарантирана от оръжието.
— А дали има вероятност баща й също да е дошъл насам, за да я търси?
Дона Блеър се изсмя.
— Не е в неговия стил.
Ригстън не беше съвсем убеден в чутото, но беше готов да приеме за истина думите на тази жена, която бе много по-близо до сериозните престъпления от него самия.
— Добре, сега тръгвам натам. Ще ви държа в течение.
Той затвори телефона и се обърна към Ривър.
— Ще се върна веднага, щом мога.
— „Въоръжена“? Правилно ли чух? — попита Ривър. Сивите й очи го загледаха тревожно.
— Най-вероятно не — каза Ригстън и започна да навлича пуловера си. — Да се надяваме, че този път лондонската полиция е преценила правилно.
Облакът беше негов приятел — намаляваше едновременно и видимостта, и желанието на хората да се мотаят на открито и да съзерцават нощното небе. През изминалия час само няколко души влязоха и излязоха от кръчмата, а той бе готов да се закълне, че никой от тях не забеляза колата му, камо ли пък това, че зад волана седи човек. Беше готов да потегли веднага, ако някой го беше забелязал. Рискът беше за глупаците, а той не беше глупак. Пък и щеше да има достатъчно други възможности да се справи с нея, след като вече се беше превърнала в пречка. Най-лесни са нищо неподозиращите жертви — знаеше го от опит. Но този път имаше късмет. Никой не го видя, най-малко пък личността, която представляваше интерес за него.