Беше излязла от къщата, без изобщо да се огледа — очевидно предостатъчно неща занимаваха мислите й, за да забелязва нещо около себе си. Беше изчакал да извърви цялата уличка, преди да запали двигателя, давайки й по този начин цяла минута предимство, а после се мобилизира, за да пристъпи към действие. Колата потегли от мястото, което бе избрал за наблюдение, запълзя бавно по селската улица, после зави по малката уличка.
Фигурата й се открои в ярката светлина на фаровете — черен силует на фона на живия плат. Той си пое дълбоко дъх и превключи на втора. Моторът изрева, той натисна с все сила газта и насочи колата към Джейн.
Пътищата бяха пусти. Към девет часа вечерта в събота повечето жители на Езерната област си бяха у дома пред телевизорите — или вече бяха отишли по местата, на които възнамеряваха да прекарат вечерта. Докато шофираше, Ригстън продължаваше да подклажда раздразнението си от ненавременното събуждане. Само това му трябваше — да работи по чужди случаи. Поне онази инспекторка от столицата бе имала приличието да го предупреди, че случаят е събудил интереса на медиите.
Мислите му неминуемо се насочваха към собствената му дъщеря. Тя беше почти връстница на заподозряното в убийство момиче. Искаше му се да вярва, че такива неща не могат да се случат в неговия участък, но съзнаваше, че не е така. Припомни си Дюзбъри, спокойно малко градче в Западен Йоркшир, където никога нищо не се случваше. И въпреки това само в рамките на няколко месеца ченгетата от Дюзбъри си имаха работа с непълнолетно момиче, отвлякло петгодишно дете и обесило го на някакво дърво, и терорист — самоубиец, взривил влак в лондонското метро. Навремето се считаше, че такива неща се случват само в големите градове, които гъмжат от асоциални типове. Но Ригстън знаеше, че отровата вече се разпространява и извън тях и се боеше за собственото си дете.
А пък издирваното момиче съвсем не беше безпомощно. Колкото и да се държеше в сянка, бащата — гангстер не беше за пренебрегване. Сега, когато благодарение на магистралите и електронните комуникации светът бе станал толкова малък, разследването на едно престъпление не можеше да се ограничи с мястото, на което бе извършено. Човек можеше да вечеря в Лондон, докато престъплението, което е поръчал по телефона, се извършва в същия момент в Манчестър. Или пък в Езерната област — Ригстън не можеше да изключи такава вероятност. Мисълта беше доста обезпокояваща.
Ригстън зави по тесния път, който водеше към фермата на семейство Грешам. Видя далеч пред себе си стопове на кола, които изчезнаха в мрака, и веднага след това удари рязко спирачки, забелязал тялото, проснато край пътя.
Ригстън спря, скочи от джипа и извика:
— Аз съм от полицията. Какво ви е?
Никаква реакция — нито звук, нито движение. Ригстън забърза напред, изпъстряйки тялото със светлини и сенки, докато минаваше пред светлините на фаровете.
Когато приклекна, за да огледа тялото, то се раздвижи — млада жена с изпоцапано с кал лице и заплетени в косите листа се надигна на лакът и го загледа с разширени от ужас очи.
— Вие ли преследвахте този побъркан тип? — попита тя.
— Не, видях само стоповете на колата. Какво се е случило? — той подаде ръка на жената, за да й помогне да се изправи.
— Беше някаква кола, която се качваше с прекалено висока скорост нагоре по хълма — тя разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. — И после… — тя се намръщи невярващо. — Знам, че звучи налудничаво, но той като че ли се насочи право към мен. Трябваше да се хвърля встрани от пътя, в живия плет — тя потри едното си рамо. — Струва ми се, че под храстите има и стена.
— Сигурно е бил пиян — каза Ригстън. — Успяхте ли да забележите каква беше колата? Марка, регистрационен номер?
— Не, бях заслепена от фаровете. И после се озовах в храстите — тя се зае да изтупва дрехите си.
— След като нямаме представа от номера, няма и особен смисъл да съобщавам за него — изпухтя ядосано Ригстън.