Така поне пишеше в писмото. Но ако това беше истината, пристигането на Дан във Фелхед ставаше необяснимо. Защо му е било да бие целия път от Лондон дотук, ако нямаше какво да съобщи на Джейн? Джейк почувства как настръхва, когато единственото обяснение, за което можеше да се досети, започна да се избистря в съзнанието му. Ако Джейн беше разбрала, че някой е влизал в пощата й, можеше да се е обадила по телефона на Дан и да му е казала да не изпраща резултатите по електронната поща. А може би дори й е хрумнало нещо по-добро и му е поръчала да изпрати фалшив мейл, за да заблуди Джейк. Защото, ако знаеше, че някой е влизал в пощата й, неминуемо би заподозряла Джейк. А ако предполагаше, че е бил способен на такъв мръсен номер, никога не би го оставила да припари до проучванията й.
Щеше да се наложи да търси друг път към желаната цел. Джейк взе едно камъче и го хвърли колкото можеше по-надалеч в езерото. То падна във водата и потъна, а вълничките, разбягали се в кръг, бързо се сляха с другите вълнички, надигани от вятъра, и изчезнаха почти незабавно.
„Потъна без следа. Нещо, което в никакъв случай не бива да става с мен“.
— Изглеждаш ужасно — отбеляза Джейн, виждайки сивкавата бледност и потното лице на Дан. — Онази мида май наистина ти е взела здравето.
— Никога не съм обичала миди — намеси се Джуди. — Само като си помислиш от какво се хранят, и ти се отщява да ги сложиш в уста. Искаш ли чаша чай, Дан? Или нещо за ядене? Закусихме доста отдавна, извинявай, но не те чакахме. Джейн каза, че ще е по-добре да те оставим да си отспиш.
— И е била права — отвърна Дан със слаб и безцветен глас. — Не бих могъл да понеса каквато и да било храна, но чаша чай би била същински дар Божи. Надявах се като тръгна пеш насам, чистият въздух да ми подейства добре — той въздъхна и притвори очи. — Но наистина не помня кога за последен път съм се чувствал толкова ужасно.
Джейн се пресегна и го потупа по ръката, а после постави чайника на печката.
— Снощи бях спасена от едно ченге — идеята беше думите й да прозвучат шеговито — небрежно, но личеше, че си придава смелост.
Очите на Дан се разшириха удивено.
— Какво?
— Прибирах се пеш от Наперената Барбара, и някакъв пиян шофьор едва не ме прегази. Мама мисли, че трябва да е бил Били Уест, местният бесен подрастващ автомобилист — той живее оттатък хълма. Тъкмо се опитвах да се измъкна от живия плет, когато се появи някакъв криминален инспектор от тукашния участък — Джейн си играеше с ресните на една покривчица и избягваше погледите на останалите в кухнята.
— Случайно ли се появи? Може би е преследвал въпросния пиян шофьор?
— Така си помислих първоначално, но се оказа, че не става дума за случайност. Идваше насам, за да разбере дали нямам някаква представа къде би могла да се намира Тенил. А после реши, след като така или иначе беше дошъл, да претърси къщата. Вероятно за да могат шефовете му, като се отчитат пред Скотланд Ярд, да кажат, че работата е свършена както трябва.
— Въпреки всичко не разбирам тази работа — каза Джуди, наливайки заврялата вода в порцелановия чайник. — Искам да кажа, защо й е било да бяга, ако няма какво да крие?
— Предполагам, защото не разчита на справедливо отношение от страна на полицията. Мислиш ли, че биха я погнали така демонстративно, ако беше възпитано, прилично бяло момиче от средната класа и живееше в спокойно предградие като Хампстед? Лично аз се съмнявам. Това трябва да я е накарало да побегне.
Дан поклати глава.
— Горкото хлапе. Е, и какво, те мислеха, че е дошла да се крие при теб?
Джейн сви рамене.
— Не вярвам, поне не ми се струва да имат сериозни подозрения. Онзи инспектор си изпълняваше съвсем формално задълженията. Това, което всъщност го интересуваше, беше дали се е опитвала да се свърже с мен по някакъв начин — по електронна поща, с обикновено писмо, както и да е.
— А опитвала ли се е? — попита Дан.
„Не лъжи, освен ако не е абсолютно наложително“.
— Повтарям и пред теб това, което казах на него — не, Тенил не ми е писала, нито ми се е обаждала.
— Продължавам да не мога да си обясня това предубеждение по отношение на Тенил. Искам да кажа, тя е цветнокожа, но е кротко дете, нали — не се движи с малолетните престъпници. Или все пак има нещо, което не си споделила?
Джейн изчака майка й да отиде в килера, после заговори по-тихо:
— Баща й всъщност е престъпник, бандитът, който управлява Маршпул. Не я е признал за своя дъщеря, но всички са наясно — включително и полицията, доколкото разбирам.