— Аз съм.
Тенил седеше на една от каменните пейки. Спалният чувал, който Джейн бе намерила предната вечер в килера, я изолираше от студената повърхност на пейката. До нея имаше небрежно захвърлена книга, очите й бяха разширени от страх. Когато видя Джейн, измъкна слушалките от ушите си и в тишината отекна тенекиено хип-хоп ритъм.
— Всичко наред ли е? — попита тя.
— При мен — да. А ти? Добре ли спа?
Тенил сви рамене.
— Да. Мина известно време, докато се поуспокоя. Но щом се унесох, съм заспала като пън — тя успя да наподоби донякъде обичайната си усмивка. — Трябва да е от чистия въздух, а?
— Имаш ли достатъчно ядене?
Тенил посочи кифлите и баничките с месо, които Джейн беше измъкнала от фризера.
— Изядох всички ябълки, така че сега е малко еднообразно, ако ме разбираш. Но става.
— Утре ще ти купя нещо от Кезик. Майка ми знае с абсолютна точност какво има в шкафовете и килера — до последната консерва домати. Не ми се иска да забележи, че нещо липсва и да почне да се чуди какво е станало. Ако ти се яде нещо определено, кажи.
Тенил отново повдигна едното си рамо.
— Шоколадови бисквити? Чипс? И може би някакви сандвичи? Ама не с риба тон и скариди — риба не обичам. Четка за зъби също — о, и батерии за това — допълни тя, сочейки МР3-плейъра.
— Ще видя какво мога да направя — Джейн седна на пейката до Тенил. — Обмисли ли възможността да отидеш в полицията?
Тенил поклати глава, упорита докрай.
— Няма да стане, Джейн. Не мога да направя такова нещо после няма да мога да живея в мир със себе си.
— Но и тук няма да можеш да живееш до безкрайност — Тенил понечи да я прекъсне, но Джейн вдигна предупредително ръка. — Не искам да кажа, че ще те пратя да си вървиш. Просто подчертавам, че възможността да останеш тук е ограничена. След малко повече от седмица трябва да се върна в Лондон и не мога да те оставя тук да се оправяш, както намериш за добре. Освен това — засмя се тя, — тези дни на баща ми може да му хрумне да заколи някоя овца.
— Уф! — Тенил беше видимо отвратена. — През цялото време се опитвам да не мисля за какво се използва това място, защо трябваше да ми го напомняш? Виж, аз разбирам, че не мога да остана вечно тук. Просто ми трябва малко време, за да се поуспокоя, да не подскачам всяка минута от страх, нали ти е ясно?
— Добре — Джейн стана.
Тенил щракна с пръсти и цъкна раздразнено с език.
— Ей, толкова много неща се струпаха, че забравих — трябваше да ти кажа нещо.
— Какво? — Джейн се постара въпросът да не прозвучи прекалено тревожно.
— За Джейк. Върнал се е. И те следи.
Това беше последното, което бе очаквала да чуе от Тенил. Стъписана, Джейн отвърна:
— Какво искаш да кажеш? Джейк е на остров Крит.
— Не, не е. Появи се пред вратата на апартамента ти малко след като ти замина, докато аз бях още там.
— Отвори ли му?
— Разбира се, че не — каза пренебрежително Тенил. — Стоеше си пред вратата. Извика името ти през отвора на пощенската кутия, после се разкара.
Сърцето на Джейн подскочи при мисълта, че Джейк се е върнал, и същевременно я обзе яд, че той все още бе в състояние да я вълнува така.
— Това все още не означава, че ме следи, Тенил — каза тя, опитвайки се да прикрие вълнението си.
— Знам. Но вчера, когато се опитвах да се добера дотук, го видях отново. Идвах насам по пътеката от Грасмиър — и го видях. Стоеше на пътеката, точно над фермата, и гледаше през бинокъл. Като че ли чакаше да те види.
Джейн смръщи озадачено вежди.
— Наблюдавал е фермата? Че защо му е да прави такова нещо?
— Откъде да знам. Той е гадняр, Джейн, заслужаваш нещо по-добро.
— Ти не го познаваш — отвърна Джейн, която явно не искаше да засяга неприятната за нея тема. — Но наистина не разбирам защо му е да ме следи. Защо просто да не дойде във фермата?
Тенил сви рамене.
— Може да е искал да се убеди, че наоколо няма други хора. А може пък да му става гот, когато те наблюдава отдалече. Както вече казах, той си е гадняр.
— Сигурна ли си, че беше той? Нали е бил с гръб към теб?
Тенил отново цъкна с език.
— Разбира се, че съм сигурна. Достатъчно често съм го виждала да идва при теб. Следи те, Джейн.