Объркана от думите на Тенил, Джейн поклати глава.
— Не разбирам — тя тръсна глава, отмятайки косата си назад, сякаш за да проясни мислите си. — Трябва да тръгвам. Чака ме работа. Нали не се притесняваш?
— Не, не се безпокой за мен. Всичко е супер.
— Нали знаеш, че не бива да палиш вечер лампите? Светлината може да се види от къщата.
Тенил кимна мрачно.
— Знам. Явно ще трябва да свикна да заспивам рано — нали?
— Именно. Виж, ще се опитам да дойда пак довечера, но нищо не обещавам. Може да успея чак утре. Но ще направя всичко по силите си — Джейн потупа Тенил по ръката, без да забелязва как несъзнателно наподобява маниерите на майка си. — Постарай се да се успокоиш.
Собствените й думи отекваха фалшиво в ушите й, докато се връщаше обратно към къщата. „Постарай се да се успокоиш“. Как пък не — като че ли такова нещо би било възможно. Запита се съвсем сериозно колко ли години е обичайната присъда за подслоняване на беглец от закона. Колко ли щеше да се радва Матю. Да не говорим пък, че така би имал възможност да търси необезпокояван това, която тя вече бе почнала да приема за „свой“ ръкопис.
Тази мисъл я подтикна да побърза обратно към кухнята и да се заеме отново с документацията на раждания, женитби и погребения, която й предстоеше да прегледа. Почти беше приключила, когато Джуди се върна от църква.
— Как върви работата? — попита майка й, след като провери съдържанието на фурната.
— По-добре, отколкото очаквах. А най-хубавото от всичко е, че лицето, което според мен най-вероятно е наследило ръкописа, живее малко по-нагоре от нашата ферма.
— Така е в Езерната област. Светът е малък. Е, кой ти трябва?
— Едит Клулоу — Джейн започна да търси нещо из бележките си.
— Едит Клулоу? — повтори Джуди стреснато.
— Нали се сещаш, тя живее горе, в Лангмиър Стайл. Навремето често си играех с нейния внук, Джими — Джейн вдигна очи и забеляза изражението на майка си. — Какво се е случило?
Джуди се отпусна тежко на стола.
— Тя е починала снощи. Едит Клулоу е починала снощи.
За последен път напуснахме Отахейте на 23 септември. С мен потеглиха Едуард Йънг, Джон Адамс, Джон Уилямс, Уилям Маккой, Айзък Мартин, Матю Куинтал, Джон Милс и Едуард Браун, а също и шестима мъже и дванайсет жени от туземците. Целта ми беше да намеря остров, незаселен от туземци, неудобен за приставане, отдалечен от обичайните маршрути на корабите, но годен за обитаване. Пътувахме в продължение на няколко месеца, търсейки подходящо място, но макар че успяхме да търгуваме с местното население на няколко острова, за да си осигурим храна и вода, не можахме да открием място, отговарящо достатъчно на моите изисквания за наш бъдещ дом. Накрая разбрах, че трябва да напуснем архипелага, където местните жители непрекъснато сновяха от остров на остров, и да намерим някакво отдалечено място, далеч от всякакви съседи. След като проучих задълбочено картите на Блай, в крайна сметка реших да вдигнем платна към Питкеърн.
27
Матю се взираше невиждащо над чиновете и приведените глави на учениците. Децата мълчаха, погълнати от задачите по аритметика, които решаваха. Той обичаше да започва седмицата, поставяйки им задача, налагаща концентрация, за да положи ясна граница между анархията, изпълвала почивните дни, и училищната дисциплина. Щеше да изчака да поработят сами, после да напише решенията на дъската, и след междучасието можеха да продължат работа по генеалогичния проект.
Още го измъчваше споменът за обвинението, което Джейн му бе хвърлила в лицето предния ден по обяд.
— Кога щеше да ме уведомиш за това, което знаеше за Доркас Мейсън? — бе попитала тя още в мига, когато той влезе в кухнята.
— Утре — отвърна той, съзнавайки, че може да отстоява моралните си позиции. — Когато спомена името снощи, имах чувството, че съм го срещал, но не ми се искаше да подхранвам у теб напразни надежди. Затова, когато се прибрах, прегледах работите на децата. Беше прекалено късно, за да ти се обаждам, а вчера отсъствах цял ден.
— Ти винаги имаш готов отговор, нали? — каза Джейн. — Защо не си признаеш, Матю? Искал си да се опиташ сам да намериш ръкописа и да спечелиш славата за себе си.
— Казах ти, че е имал намерение да ти го каже — намеси се Даян. — Винаги си мислела възможно най-лошото за Мат.
— Защото обикновено то е истината — каза Джейн. — Не проявяваше никакъв интерес към работата ми, докато не споменах името на Доркас Мейсън. До този момент само ми се подиграваше. После внезапно пожела да узнаеш коя е тя, каква е връзката й с ръкописа, каква е ролята й в моето проучване. И не каза нито дума, дори не намекна, че може би знаеш нещо, което ще ми бъде от полза.