— Но вие двамата не сте дошли тук от Лондон, за да научите подробности от живота на моята баба — каза категорично и предизвикателно Алис.
— Така е — събеседниците й я загледаха с очакване, изражението на Алис бе вече подчертано недружелюбно. — Не знам дали знаете, но преди шест поколения представителка на вашето семейство е работила за семейство Уърдсуърт в Дъв Котидж. Била е прислужница, казвала се Доркас Мейсън. После се омъжила за вашия пра-пра-пра-прадядо — допълни Джейн, броейки на пръсти.
— И вие се надявахте баба ни да знае нещо за тази Доркас? — попита скептично Алис.
— Това, което всъщност ни интересуваше, бе да разберем от нея дали съхранява документи от онова време. Дневници, писма, може би дори чернови на стихотворения на Уърдсуърт — Джейн се опита да я умилостиви с усмивка.
Сега обаче Алис заговори с подчертано враждебен тон.
— Какво става изобщо с вашето семейство? Първо брат ви й се обажда и пита дали пази стари документи, сега пък вие идвате тук под предлог, че искате да изкажете съболезнования, а всъщност се опитвате да разберете дали баба ни не е оставила нещо, в което си струва да се ровите.
— Брат ми ли?
— Не се преструвайте, че не знаете. Вероятно сте изпратили него да направи първия опит, защото сте разчитали, че тя ще му се довери като на училищен директор и учител на нашия Сам. А когато той не успя, вие пристигате тук като лешояд, за да проверите дали няма да успеете все пак да отмъкнете нещо.
Джейн поклати смутено глава. Съзнавайки, че гостите започват да се обръщат и да я гледат, тя измънка:
— Нямам намерение да измъквам нищо. Занимавам се с академично изследване, работя в университет. Не съм някакъв измамник. Нямах представа, че брат ми е разговарял с госпожа Клулоу.
Алис изсумтя.
— Вие май ни имате за някакви провинциални тъпанари. Е, за да не продължавате да тормозите останалите членове на семейството ми, мога отсега да обобщя какво е положението. Баба ми не притежаваше нищо ценно. Нямаше нито стари документи, нито ценни бижута, нито акции. Така че ви предлагам да си тръгнете още сега — при нас няма нищо, което би могло да ви заинтересува. Вървете си в Лондон, където може би е приемливо да се държиш като обирник на гробове.
Междувременно помещението беше притихнало и всички се бяха обърнали към тях.
— Тълкувате нещата погрешно, госпожице Клулоу — поде Дан в опит да я успокои. — Нямаме никакво желание да отнемем нещо от вас или вашето семейство.
— Не ви вярвам — и затова съм доволна, че няма нищо за отнемане. А сега настоявам и двамата да напуснете дома ми.
Джими беше видимо объркан, но все пак протегна ръка и докосна лакътя на Джейн.
— Елате — каза той тихо и ги изведе от стаята.
Джейн беше толкова потресена от несправедливото обвинение, че едва намери сили да проговори.
— Ние наистина не се опитваме да измамим никого — каза тя, когато стигнаха до външната врата.
— Знам. Алис просто е разстроена — тя наистина обичаше много баба ни. Утре ще съжалява.
— Не разбирам как можа да си създаде такава погрешна представа за намеренията ми.
— Нали и Джими ти каза — разстроена е. Хората, изгубили близък, често започват да се държат странно.
Джими закима в знак на съгласие.
— Не се притеснявай от това. Кажи ми, вие ще останете ли още тук? Аз ще изчакам погребението, но ако трябва да продължа да слушам всички тези разговори тук, ще се побъркам. Искате ли да се видим по-късно?
Джейн имаше чувството, че й се завива свят от постоянните промени в тона на разговора.
— Да, добре. Обади ми се — домашният ни телефон е в указателя.
Дан се усмихна на Джими.
— Чудесна идея. Освен това… знам, че сега не е моментът, но искам да кажа, че много харесвам музиката ви.
Джими го изгледа учудено.
— Благодаря. Рядко чувам подобни думи тук.
— За мен ще бъде чест да пийнем заедно — допълни Дан.
— С удоволствие — Джими отвори вратата и остана на прага, изчаквайки Джейн и Дан да стигнат до колата.
— Джейн! — подвикна той, след като те се бяха поотдалечили. — Няма никакви документи — наистина.
Джейн погледна през рамо, видя умолителната му усмивка и разбра, че той не я лъже.
— Значи се връщаме отново в изходната точка — измърмори тя.
Дан също хвърли поглед назад към Джими.
— О, не бих казал, че сме изгубили напълно времето си. Той е много симпатичен.