— Това ще е ужасен шок за Джейсън — отбеляза Дан, като се настани на дивана и впери поглед в телевизора. — Двамата с Брад са приятели от години.
Здраво стиснатите устни на Тили се отпуснаха и тя се усмихна.
— Харесвате ли сериала?
— Много го обичам — заяви Дан.
— Страхотно шоу е. Няма и една скучна минута. Припомня ми младите години.
Най-сетне се появиха надписите и зазвуча приятно затъпяваща музика. Тили намали звука и се обърна с лице към тях.
— Пък и най-често нямам никакво друго разнообразие, затова не ми се иска да пропусна нещо — поясни тя. — Е, какво те води при мен, Джейн Грешам?
Джейн беше напълно подготвена да разговаря за какво ли не, докато стигне до истинския повод за посещението си. Но в случая беше убедена, че няма смисъл да говори общи приказки с Тили Суейн — освен ако не решеше да коментира сапунени сериали, а познанията й по тази тема бяха крайно ограничени. А ако пък оставеше Дан да се развихри, съществуваше сериозна опасност да й се отще животът. Реши да заложи на по-драматично описание на собственото си проучване.
— Тежа, което правим, е всъщност нещо като търсене на съкровище.
Тили изсумтя.
— Тук няма да намериш съкровище, моето момиче.
Дан се ухили.
— Хайде де, госпожо Суейн. Вие като познавачка на сапунените сериали, би трябвало да сте наясно, че съкровищата имат обичая да се появяват на най-неочаквани места. Изслушайте това, което има да каже Джейн, преди да отхвърлите всякаква вероятност за подобно нещо.
— Аз изучавам творчеството на Уърдсуърт — започна Джейн. — Имам основания да вярвам, че някакъв пазен в тайна ръкопис е бил поверен на една от прислужниците в семейството на поета. Изключително ценен ръкопис — поема на Уилям Уърдсуърт, останала неоткрита досега. Ние двамата се опитваме да я открием.
Беше успяла да прикове вниманието на Тили.
— Значи този ръкопис би струвал доста, така ли?
— Би струвал много пари, така е. Но освен това откриването му би било истинска сензация — и телевизията, и вестниците ще се занимават с него. Този, който го открие, както и собственикът на ръкописа, ще станат знаменитости.
— Всичко това звучи добре, но защо разказваш тъкмо на мен за някакъв си скрит ръкопис?
— Прислужницата, на която е бил поверен този ръкопис, е била вашата пра-прапрабаба, Доркас Мейсън. Питах се дали вие сте чували нещо по този въпрос.
Цяла поредица от противоречиви чувства се изписаха по сбръчканото лице на Тили. Алчност, копнеж, разочарование.
— Ще ми се да бях чувала — каза тя с горчивина. — Добра работа щяха да ми свършат такива пари — и тя въздъхна дълбоко. — Губите си времето тук. Никога не съм чувала да се говори за нещо подобно. Нито дума.
Джейн разбра, че тя говори истината. Надигна се уморено и каза:
— Съжалявам, че ви обезпокоихме.
Дан също стана.
— Гаден живот, нали? — отбеляза Тили. — До тази сутрин не подозирах, че съм имала възможност да стана богата. А сега имам чувството, че са ми отнели нещо.
— Повярвайте ми, госпожо Суейн, не може да сте толкова разочарована, колкото съм аз.
Тили изсумтя презрително.
— Недей да бъдеш толкова сигурна. Не знаеш какво означава разочарование на моите години.
„Не е вярно, знам какво е“, мислеше Джейн, докато вървяха обратно към колата. „Знам какво е“.
Несъмнено сте останали с убеждението, че безрезултатното търсене на прибежище ме е обезверило. А всъщност стана точно обратното. Прецених, че след като аз не мога да открия Питкеърн с помощта на най-точните карти на адмиралтейството и най-прецизните навигационни инструменти, то и никой друг не би се справил. Проблемът обаче си оставаше — ако картите бяха погрешни, как щях да открия този остров, изолиран някъде сред хиляди квадратни мили водно пространство? Картарет открива Питкеърн през 1767 година, тоест четири години, преди Джон Харисън да получи кралската награда за своето безценно изобретение, с което се изчислява географската дължина. Въз основа на тези факти заключих, че Картарет най-вероятно не е изчислил съвсем точно дължината. Вземайки това предвид, определих зигзагообразен курс по продължение на меридиана. На 15 януари най-сетне видяхме острова на хоризонта. Наближихме го на свечеряване. Но това все още не бе краят на нашето пътуване. В продължение на още два дни корабът бе подмятан от бурното море, което не ни позволяваше да хвърлим котва. Доколкото виждахме, имаше само едно място на острова, където бе възможно да пристанем, и когато вълнението постихна, се отправихме натам през високите вълни на прибоя. Този остров щеше да бъде нашият дом — независимо от това харесваше ли ни или не.