Мракът, долетял на крилете на ниските облаци, вече се бе спуснал над възвишенията. Алан Грешам влезе в кухнята малко преди шест, потривайки ръцете си, премръзнали от студа и влагата.
— Какво ще кажете, да отидем да хапнем по една пица и после на кино? — обърна се той към Джуди, Дан и Джейн, които пиеха чай край печката.
— Чудесно — отвърна Джуди. — Сготвила съм пиле с къри, утре ще бъде дори по-вкусно.
— Съжалявам, Алан, но тъкмо се канех да потеглям — каза Дан. — Връщам се в Лондон, утре трябва да поема часовете на Джейн.
— За което съм ти много благодарна. Какво дават, татко? — попита Джейн.
— Нямам представа — Алан порови в коша със списанията, докато измъкна брошура от кинокомплекса „Дзефирели“ в Амбълсайд, в който имаше и пицария. — Виж сама — допълни той.
Джейн хвърли поглед на програмата. Беше гледала единия филм и нямаше никакво желание да види другия.
— Вървете без мен — каза тя. — Чака ме още много работа.
Джуди се опита да я убеди да тръгне с тях, но Джейн беше категорична. Беше преценила, че тяхното излизане означава два часа свобода за Тенил, след като Дан бе решил твърдо да потегли незабавно за Лондон.
— Ще се върна утре — обеща той.
След като всички излязоха, Джейн реши да изчака двайсетина минути, преди да отиде при Тенил. Междувременно можеше да се опита да установи контакт с Джон Хамптън. Беше мислила много дълго по въпроса, но така и не измисли нищо по-добро от това, което й предложи Тенил.
Обади се на „Справки“ и поиска телефонния номер на Норийн Галагър. Съседката й вдигна слушалката след няколко позвънявания.
— Госпожа Галагър? — попита Джейн. Знаеше, че тежкото дишане отсреща не е тревожен признак, ирландката винаги хриптеше така.
— Кой се обажда? — попита съседката й.
— Джейн Грешам — аз живея в апартамента до вашия.
— Всичко е наред, да знаете. Не им позволих да ви разбият вратата. Обясних, че сте почтена жена. Не разбирам накъде е тръгнал този свят, щом полицаите взеха да вършат работата на апашите — жената замълча и се разкашля.
— Благодаря ви. Добре е човек да може да разчита на съседите си.
— Точно тук има много малко съседи, на които лично аз бих разчитала — така си е. Но вие бъдете спокойна, в апартамента ви всичко е наред, освен това мисля, че вашата приятелка се измъкна успешно.
— Приятелката ми ли?
— Онова чернокожо момиченце, което постоянно идва на гости у вас. Отвлякох вниманието на полицая, за да може тя да излезе. В края на краищата, повече от ясно е, че това хлапе няма да тръгне да убива, нали?
Джейн се почувства напълно объркана, но прецени, че ако поиска по-подробно обяснение, това само ще усложни нещата.
— Убедена съм, че сте постъпили правилно, госпожо Галагър. Вижте, искам да ви помоля за една голяма услуга. Ваше право е да ми откажете, разбира се.
— Казвайте, приказките пари не струват. Ако мога, ще ви помогна.
— Трябва да предам нещо на един човек, който живее в комплекса… на Джон Хамптън.
Мълчанието отсреща бе нарушавано само от хрипливото дишане на Норийн.
— На Чука ли? — попита тя най-сетне.
— Да, но това не бива да ви безпокои. Срещала съм се с него, той знае коя съм.
— От това няма да ми стане по-лесно, да знаете. По-добре е хора като него да не ви познават.
— Не се безпокойте, госпожо Галагър. Знам какво правя.
Норийн изсумтя.
— Според мен нямате никаква представа в какво се набърквате. Този човек може само да създава проблеми, това трябва да ви е ясно.
— Обещавам да не ви навличам никакви проблеми. Трябва само да му предадете, че моля да ми се обади.
— И какво да направя, да пъхна бележка под вратата му, така ли? Трябва ли да слагам отдолу името си или нещо такова?
— Не, не, само молба да се обади на доктор Джейн Грешам.
— Защото за него се говорят страшни работи. Не ми се иска да му се изпречвам на пътя.
— Не рискувате нищо. Той ще се радва да получи вест от мен, гарантирам ви.