Госпожа Галагър въздъхна шумно.
— Знаете ли къде живее?
— Блок Б, апартамент осемдесет и седем.
— Е, хайде, дайте ми и телефона си. Ще го направя още тази вечер — преди да съм се уплашила дотолкова, че да се откажа.
Джейн продиктува номера на мобилния си телефон, после го повтори за по-сигурно.
— Вие сте истинско съкровище, госпожо Галагър — каза тя. — Няма да забравя добрината ви — наистина ми правите неоценима услуга.
— А вие се пазете. Жена като вас не бива да има вземане-даване с такива като Чука.
Джейн успя да приключи разговора, след като обеща да посети госпожа Галагър, когато се върне в Лондон. Остави слушалката с въздишка на облекчение. Нямаше представа какво са забъркали Тенил и госпожа Галагър, а не искаше и да узнае. След няколко минути вече отваряше вратата на кланицата и насочваше лъча на фенерчето към примигващата Тенил.
— Искаш ли да дойдеш за няколко часа в къщата? Дан си замина за Лондон, а родителите ми отидоха на кино в Амбълсайд. Ще се върнат чак след десет. Можеш дори да се изкъпеш, ако искаш.
Тенил светкавично се измъкна от спалния чувал.
— Сууупер — провлече тя ухилено. — Почнах да се побърквам тук. На светло се търпи, но сега мръква толкова рано! Не знаех колко тъмно може да стане тук, извън града.
Тенил отиде с Джейн в кухнята и веднага се залепи за топлата печка.
— Страхотно — заяви тя, оглеждайки кухнята. — Какъв късмет имаш само — да живееш на такова място!
— Знам — отвърна Джейн. — Може пък някой ден да ми дойдеш на гости, когато цялата тази бъркотия се забрави.
— Това вече наистина ще е невероятно — каза Тенил.
— Между другото, уговорих госпожа Галагър да отнесе на баща ти бележка с молба да ми се обади. Да се надяваме, че той ще има някаква идея как да убедим полицията в невинността ти.
Тенил се намръщи.
— Не ми се иска да помисли, че не съм му признателна за това, което направи.
— Хайде да не говорим за това. Искаш ли да напълня ваната? И да ти приготвя някакво топло ядене?
— Душът ми е достатъчен, не си падам много по вани. Но нещо топло за пиене ще ми дойде добре — кафе, ако може. — Тенил следеше с поглед Джейн, докато тя пълнеше чайника и го слагаше на печката. — Всъщност така и не те попитах защо изобщо се върна тук?
— Тук съм в научна командировка. Трябват ми някои данни, които мога да намеря единствено тук.
— За какво ти трябват? Хайде, Джейн, дай ми възможност да мисля за нещо друго, освен за кашата, в която съм се забъркала. Кажи ми върху какво работиш. Нали знаеш колко се интересувам от тези неща.
Джейн забеляза колко оживено блестяха очите на Тенил и не събра сили да й откаже желаното удоволствие. Наля кафе на нея и на себе си, а после двете седнаха край масата и тя разказа на Тенил цялата история. Показа й дори родословните дървета, за да обясни на какъв принцип е подреждала имената в списъка с потомците, с които искаше да разговаря. Тенил я прекъсна само няколко пъти с удивително уместни въпроси — през останалото време я слушаше захласнато.
— Ама това е жестоко — възкликна тя, когато Джейн приключи. — Само че с добро поведение няма да постигнеш нищо, нали ти е ясно.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако този ръкопис съществува, не ми се вярва никой в семейството да не е чувал нищичко за Доркас и за документите, които е пазела. Следователно, ако има такова нещо, те го пазят в тайна — като някаква семейна реликва, която им е била поверена. Или пък са преценили, че ръкописът всъщност не им принадлежи по право, и затова си траят. И в двата случая няма да кажат „Здрасти, Джейн, откога чакаме някой да дойде и да ни попита за ръкописа“. Много по-вероятно е да си кажат „Да му се не види, някой е надушил семейната тайна, я да се съберем и да помислим как да го отклоним от вярната следа“. Можеш да бъдеш мила и любезна, колкото си искаш, но няма да успееш да пробиеш.
— Така ли мислиш? Защо според теб ще държат да пазят ръкописа в тайна след толкова много години?
Тенил сви рамене.
— Кой ги знае. Ама хората откачат на тема семейни истории. Знам, че е така.
— Е, какво предлагаш тогава? — попита мрачно Джейн.
— Не мога да предложа нищо, което би ти се понравило, сестро — каза сухо Тенил.
Преди Джейн да успее да й отговори, телефонът иззвъня. Тя трепна, погледна часовника и възкликна:
— О, по дяволите, колко късно е вече! — после каза в слушалката: — Ало?