— Джейн? Джими се обажда, Джими Клулоу. Нали не е прекалено късно? Знам, че тук хората си лягат рано.
Разговорът отклони вниманието на Джейн и тя не забеляза как Тенил пъхна някакво листче под якето си.
— Не, не е късно, Джими. Би ли почакал малко? — Джейн покри микрофона с ръка и каза тихо на Тенил. — Трябва да се прибираш, родителите ми ще си дойдат всеки момент.
Тенил кимна.
— Благодаря, беше много готина вечер. Ще се видим утре, нали? — и се упъти към вратата.
— Утре — Джейн й махна с ръка, после заговори отново в слушалката. — Извинявай, Джими, трябваше да сваля нещо от печката, за да не изкипи. Наистина съжалявам за това, което стана сутринта.
— Изобщо не се притеснявай. Алис поначало е сприхава, а тази сутрин съвсем не беше в настроение. Знаеш ли, исках да поканя теб и твоя приятел, Дан, да вечеряме утре заедно.
— Звучи чудесно, но Дан замина за Лондон и няма да се върне преди осем вечерта.
— Тогава ще дойда да ви взема към осем и половина. Съгласна ли си?
— Разбира се.
Двамата поговориха още малко, после се сбогуваха. Джейн затвори усмихната телефона. С един куршум — два заека. Печелеше съюзник за опитите си да проникне в историята на рода Клулоу, а пък ако утре Джейк я поканеше и да вечерят заедно, имаше причина да отклони поканата.
Положението като че ли се подобряваше.
Докато обхождахме острова, който бяхме избрали за свой дом, ни стана ясно, че тук и преди са живели хора. Открихме следи от пътеки, утъпквани някога през храсталаците, както и обрасли следи от някогашни градини по източните склонове. Червеникавата земя ни се стори плодородна, открихме и много от познатите ни вече местни растения, които щяха да ни трябват, за да осигурим най-необходимото за живот — онези храсти, чиито плодове горят като свещи, палми, с чиито листа щяхме да покрием колибите си, достатъчно диворастящи плодове и зеленчуци. Вода, годна за пиене, имаше в изобилие. Накратко казано, имахме подръка всичко, което ни беше необходимо. Първоначално щеше да ни бъде доста трудно, но аз вярвах, че с усилен труд и след като разполагахме със свободата си, ще успеем да постигнем нещо изключително. При обиколките на острова открихме още едно удобно за приставане място, в източната част на острова, закотвихме „Баунти“ там и започнахме да се готвим за живота си в нашия нов рай. Бях обзет от такава радост след пристигането ни тук, от такъв възторг пред обещаващото бъдеще, та забравих, че във всеки рай неминуемо има и змия.
30
Карането на колело без светлини посред нощ в Лондон бе равносилно на самоубийство. Но пък и нощите в Лондон не бяха истински нощи. Не като тук, мислеше си Тенил, пуснала колелото по инерция от Фелхед надолу към главния път. Сега, когато имаше облаци и не се виждаха звезди, тук човек имаше чувството, че се движи под земята. Представи си, че се намира в метрото и кара колело по неосветени, притихнали и пусти тунели. Тогава единствените живи същества, освен нея биха били плъховете. Предполагаше, че и тук наоколо има животни, тръгнали по нощните си дела, да дебнат, да убиват и да бъдат убивани. Но техните зони на действие не се пресичаха, между тях и нея нямаше нищо общо.
Когато стигна главния път, тя зави към Грасмиър. Беше лесно да открие Дъв Котидж — къщата се намираше на главния път, а имаше и достатъчно табели и пътепоказатели. Тенил се отби от пътя и подпря колелото на Джейн на стената. Запристъпва дебнешком около къщата, представяйки си Уърдсуърт там, вътре, как пише, облегнат на подлакътника на креслото си, спира за миг, замисля се и после продължава. Особено се чувстваше човек, като си помислеше за всичко, написано между тези стени. В самата къща нямаше нищо забележително. Нищо не би те накарало да спреш и да си кажеш „Брей! Тук трябва да е живял някой по-специален човек“.
Върна се при колелото, мислейки какъв късмет извади, че го беше забелязала през открехнатата врата на една от пристройките, когато Джейн я водеше към къщата. Още тогава си помисли, че може да го вземе назаем за една нощна разходка. Готова беше на всичко, за да се измъкне от онази кланица — имаше чувството, че ще се побърка там. Знаеше, че няма никакъв смисъл да иска позволение от Джейн, затова бе решила да изчака до полунощ, а после да се измъкне и да покара колелото наоколо. После, когато Джейн й разказа за търсенето на ръкописа, програмата й се промени напълно.
И ето я тук, в един часа след полунощ — единственият буден човек наоколо. Тенил се отклони отново от главния път и влезе в селото. Тогава осъзна за първи път, че планът й не е толкова лесно изпълним, колкото изглеждаше първоначално. Нямаше никаква представа къде може да е къщата на Тили Суейн, но беше предположила, че няма да й е толкова трудно да я намери в такова малко село. Само че досегашният й опит беше свързан с Лондон, където имената на улиците са написани ясно на табели, а дори в комплекси като Маршпул на вратите има номера. Грасмиър беше нещо съвсем различно. Несъмнено беше красиво селце. Но не беше строено, с цел да улесни живота на озовали се тук външни хора. Някои от уличките не бяха обозначени по никакъв начин, повечето къщи нямаха номера, а имена. Разбира се, нямаше и кого да попита.