Най-сетне откри карта на селото в стъклена витрина, поставена пред магазина за сувенири. Беше почти невъзможно да я разчете, но Тенил се постара доста, докато най-сетне успя да предположи как би стигнала до къщата на Тили Суейн. Върна се обратно на главния път, после зави на юг. И действително я намери — в самия край на селото.
В нито една от четирите къщи не се виждаше светлина. Тенил остави колелото при входа на вътрешната градинка и тръгна към къщата на Тили, като внимаваше да не излиза от сенките. Движеше се покрай стените на къщите, пристъпвайки леко като котка. Когато стигна целта си, започна да преценява възможностите.
Към градината гледаха плъзгащи се френски прозорци, за които бе чувала, че лесно излизат от релсите — но не разполагаше с лост, пък и не й се искаше да рискува да вдигне шум. Оставаше задният вход, но вратата там изглеждаше доста солидна, със здрава секретна брава. Когато беше по-малка, я бяха учили как се отварят брави, но оттогава беше минало доста време, пък и сега не разполагаше с необходимите инструменти — имаше само пинсети и малко здрава тел от бараката, където беше прибрано колелото. Можеше и да се справи, но не й се искаше да опитва. Най-голямата й надежда бяха тежките саксии, наредени на земята пред френските прозорци. Възможно беше Тили да оставя резервен ключ под някоя от тях — това беше много често срещано скривалище.
Тенил приклекна и започна да накланя саксиите една след друга, опипвайки земята под тях. Късметът й излезе на четвъртата. Измъкна изпод нея ключа и се ухили. Избърса го в панталона си от полепналата пръст и тръгна към задната врата.
След няколко минути се принуди да признае поражението си. За каквото и да беше този ключ, той не беше за задната врата.
— Майната му — измърмори тя.
Единствената друга възможност беше да опита предната врата, изложена на погледите на всеки страдащ от безсъние пенсионер, който решеше да надникне през прозореца. Е, какво пък, щом нямаше друг изход, трябваше да започва.
Отиде до предната част на къщата и се опита да завърти ключа. Ключалката поддаде безшумно и само след секунди тя се озова в антрето. Вътре миришеше на стара жена, беше тъмно и тихо. Тя тръгна полека по коридора и погледна в първата стая отляво — очевидно дневната. Подходящо място за начало на търсенето. Притвори вратата зад себе си и се озова в пълен мрак. Заопипва стената, намери ключа за лампата и я запали. Ако някой видеше светлината, вероятно щеше да реши, че Тили не може да спи — така поне се надяваше Тенил.
Озърна се бързо — до едната стена имаше старомоден бюфет и тя веднага се насочи към него. И двете чекмеджета бяха претъпкани с всевъзможни хартии. Тенил измъкна първата купчина и започна да се рови в нея. Сметки, квитанции, картички, застрахователни полици, завещание в плик с печат на адвокатска кантора. Нищо интересно. Претърсването на второто чекмедже също беше безрезултатно. Не можеше да разбере с каква цел човек би пазил сметките си за ток от осемдесетте години.
Пое си дълбоко дъх. Спалнята беше мястото, където старата жена би скрила нещо наистина важно. Но нямаше как да я претърси. Все пак, можеше да хвърли един поглед.
Изгаси светлината и излезе отново в коридора. Вратата точно отсреща беше затворена — тя отиде при нея и я отвори много бавно и внимателно. Това несъмнено беше спалня, но завесите на прозореца бяха дръпнати, а леглото — празно. И все пак беше повече от ясно, че това е спалнята на Тили. Всички предмети, обичайни за нощното шкафче на възрастта жена, си бяха там — две книги, чаша с вода, калъфче за очила. На един от столовете имаше небрежно захвърлена жилетка. Тенил усети внезапен хлад в стомаха си. Къде беше старата жена? Не виждаше къде би мота да бъде.
Не мисли сега за това, каза си тя. Може да е отишла на гости на роднини. Или каквото и да е там. Основното е, че явно не си е у дома, а това означава златна възможност за търсене. Тенил спусна завесите, запали лампата в спалнята и се зае с претърсването.