Двайсет минути по-късно си призна, че и тук няма нищо. Единствените ръкописи, които откри, бяха няколко стари писма, вързани с червена панделка, попадна и на брачно свидетелство на Доналд Суейн и Матилда Клулоу. Погледна часовника си. Наближаваше два часа. Време беше да тръгва оттук, ако искаше да прерови и къщата на Едит Клулоу. Оставаха само банята и кухнята, но не й се вярваше някой да крие документи на такива места.
Изгази лампата, дръпна отново завесите и излезе също така безшумно, както беше влязла. Върна ключа на мястото му и се качи отново на колелото. По всичко личеше, че Тили Суейн беше казала истината.
Потегли обратно с колелото по тихите улички. Не срещна никого — само един камион с лого на някакъв супермаркет, който се движеше в обратната посока. Далеч по-трудно беше да се изкачваш с колелото по пътя нагоре към Фелхед, но Тенил беше упорита. Селото беше притихнало и потънало в мрак — светеше само един фенер до моравата в центъра. Тенил отново спря, за да огледа картата си и списъка с имената и адресите, който беше успяла да присвои по-рано вечерта. Покойната Едит Клулоу беше живяла в Лангмиър Стайл — според картата селото се намираше на още една миля нагоре по склона. Не беше далече, но и пътят нямаше да е кой знае какво удоволствие, ако се съдеше по картата. Тенил въздъхна, качи се отново на колелото и потегли нагоре по хълма. Щеше да бъде в страхотна форма, когато се върнеше в Лондон.
Не се затрудни особено да намери Ларк Котидж. Този път зави с колелото направо към задния вход. Предполагаше, че къщата е празна, а не й се искаше някой да мине отпред и да види колелото. Местен жител би намерил това за подозрително, и със сигурност веднага щеше да се обади в полицията.
Този път нямаше късмет със задната врата, затова пък се оказа, че кухненският прозорец не е бил добре затворен и тя можа да го повдигне достатъчно, за да се промуши през отвора. Приземи се в умивалника с трясък и застина, затаила дъх. Никакъв друг шум не наруши тишината.
Претърсването на дома, където бе живяла Едит Клулоу, й отне доста повече време. Тази жена беше трупала какво ли не — можеше да засрами всяка катерица. Тенил се питаше дали старицата бе чувала някога, че е възможно да се дава хартия за вторични суровини. Имаше кутии със снимки, чекмеджета, претъпкани до пръсване със снимки и картички, дебела папка с вътрешни джобове, в която бяха събрани вероятно всички официални документи, получавани някога от Едит и Дейвид. Откри семейната Библия в нощното шкафче, върху купчина листове с бележки за детството на Едит в Сийтолър. Под бележките имаше папка с изрезки от вестници, свързани с всичко по-забележително, правено от семейството — от участие в срещи на местни футболни отбори до прегледи на овчарски кучета и панаири на селскостопанска продукция. Но никъде не се споменаваше нищо за Уилям Уърдсуърт или за Доркас Мейсън.
Когато Тенил приключи, беше почти четири сутринта. Знаеше, че трябва да изчезне, преди светът наоколо да е започнал да се разбужда. Междувременно беше забелязала, че тукашните жители считат за нещо съвсем естествено да стават посред нощ от леглата си, и да тръгват да кръстосват наоколо, яхнали трактори. Прибра последния куп снимки в една пирографирана дървена кутия, и излезе по същия начин, по който беше влязла.
Само след петнайсет минути беше вече в кланицата, след като бе прибрала колелото в бараката. Пропълзя в спалния чувал с чувството, че е свършила добра работа тази нощ. Добре де, наистина не бе открила нищо. Но сега вече две имена от списъка наистина можеха да бъдат задраскани.
Джейн пиеше втората си чаша кафе, когато баща й влезе в кухнята с потиснат вид. Носеше сутрешната поща. Джейн знаеше, че той вече се беше качвал до пасището, за да види един овен, за когото се съмняваше, че развива инфекция, затова попита:
— Е, какво става, ще трябва ли да викаш ветеринаря?
За момент той я изгледа неразбиращо, после каза:
— А, за овена ли? Не, той е добре. Ветеринарят и без това идва в четвъртък на редовна визита, тогава ще помоля да погледне и него.
— Това е добре. Като видях изражението ти, реших, че болестта се е влошила.
— Честно казано, това, което Адам ми каза току-що, ме накара да забравя напълно овена — каза Алан, отиде до хладилника и си наля чаша мляко.
Откакто Джейн се помнеше, Адам Бланкъншип разнасяше пощата във Фелхед, а микробусчето му привличаше като магнит новините за всичко интересно, случващо се на мили околовръст.