Джейн примигва, за да пропъди внезапно избликналите сълзи. Не беше свикнала хората около нея да виждат отношенията й с Матю от нейна гледна точка.
— Не мислех, че някой друг е забелязал. Отдавна съм привикнала с умението му да ме злепоставя. Сега мога да се съпротивлявам, но трябваше да замина оттук и чак когато се върнах, бях събрала достатъчно сили, за да му се противопоставя.
— Е, и защо е намислил да те провали този път?
И те му разказаха всичко — за тялото в тресавището, за писмата, за търсенето на Доркас Мейсън, за двуличието на брат й и за интригите на Джейк и Каролайн. Джими слушаше и само от време на време задаваше по някой въпрос, ако нещо не му беше ясно. Когато разказът им докрета до неудовлетворителния завършек, той подсвирна тихичко:
— Сега вече не се учудвам, че сте държали толкова да се срещнете с баба ми. Очевидно тя е била човекът, с когото е трябвало да започнете.
— Най-вероятно бе тя да знае нещо — каза Дан. — Всеки следващ разговор ни отклонява все повече от пряката линия на първородството.
— Бих могъл да поразпитам тук-там — предложи Джими, без дори да се замисли. — Всички роднини ще дойдат за погребенията — и по наша линия, а сега и тези от рода на леля Тили.
Дан поклати глава.
— Защо да си обтягаш отношенията с роднините си?
Джими се ухили.
— Сред по-далечните роднини има немалко, с които бих си обтегнал отношенията с най-голямо удоволствие. Но аз само ще опипвам отдалеч — старците клюкарстват така, че въпросите ми ще обиколят всички за отрицателно време.
— Винаги си бил добро момче, Джими — каза Джейн.
Джими сви рамене, видимо смутен.
— Вие двамата заслужавате да ви се даде нова възможност — отвърна той. — Знам, че ако ставаше дума за някоя неоткрита пиеса на Дюк Елингтън, бих направил всичко по силите си, за да я чуя. Ще се постарая да ви помогна, стига да мога.
Минаваше полунощ, когато Джейн най-сетне се добра до кланицата. Колкото повече се утвърждаваше близостта между тримата, толкова по-весел ставаше разговорът. Когато стана ясно, че Джими и Дан имат намерение да отидат заедно в „Овчарска почивка“, след като я оставят във фермата, Джейн се постара да преглътне огорчението си.
Когато скочи от минивана на Джими, тя видя, че кухненският прозорец свети. Влезе и се озова срещу майка си, която се преструваше, че не чака момиченцето й да се прибере у дома.
— Гледах телевизия до късно, и после реших да си направя горещ шоколад, преди да си легна — започна да се оправдава Джуди, когато Джейн влезе.
Джейн кимна.
— Това, разбира се, няма нищо общо с факта, че съм вечеряла с мъж, който по твоята преценка е една степен над безделниците, които преживяват от социални помощи.
— Никога не съм казвала такова нещо за Джими.
— Е, ако не точно такова, то почти. Знаеш ли, той е много преуспял в работата си. Не са много музикантите, които успяват наистина да пробият, но той като че ли е един от тях.
Джуди се покашля.
— Е, той не би казал нещо друго, нали?
— Мамо, успокой се — той не се интересува от мен, а от Дан.
Беше много смешно да се наблюдава опита на Джуди да реагира небрежно, като че ли тези неща бяха ежедневие във Фелхед.
— О — успя да произнесе тя най-сетне. — Виж ти.
— Ще си направя кафе — Джейн я съжали и реши да смени темата.
— По това време? Няма да можеш да заспиш — каза Джуди. В гласа й явно се долавяше облекчение.
— Мамо, аз не съм на дванайсет, двайсет и петгодишна съм.
И разговорът им продължи все в този дух, дребни препирни между две жени, които се обичат много, без да се разбират една друга. После Джуди си легна и остави Джейн да пие кафе и да прелиства енорийското списание край печката. Изчака петнайсет минути, за да е сигурна, че майка й ще е заспала, после свали елегантните си обувки, нахлузи гумените ботуши и излезе на пръсти от къщата.
Тръгна полека край стената, с надеждата да не задейства дворните лампи. После, промъквайки се край живия плет, излезе на ливадата отзад. Стигна до кланицата и завъртя ключа. Щом влезе, усети незабавно, че вътре няма никой.
Обзета от паника, включи фенерчето си и обходи с лъча помещението — беше й все едно дали някой ще види светлината, стига да можеше да обори съмненията си. Оказа се обаче, че инстинктът й е бил верен. Тенил беше изчезнала.
Но като че ли не беше си тръгнала окончателно. Вещите й бяха тук, разпилени около гнездото, което си беше направила в спалния чувал. Не би си тръгнала без МР3-плейъра и книгите. Действително, раницата липсваше. Но дрехите за смяна бяха още тук. Къде тогава, по дяволите, беше тя? Дали беше излязла на нощна разходка, надявайки се, че в този късен час не рискува да бъде забелязана? И, което бе по-важно, дали щеше да успее да намери обратния път в тъмнината?