Джейн изпълни инструкциите, като мърмореше раздразнено и ругаеше под нос Дан. Двайсет минути по-късно се върна в кухнята, изкъпана и облечена. Спиралите на мокрите й къдрици падаха като водопад по раменете й. Извади топлото ядене от фурната и го раздели в две чинии, покри чиниите с кърпа и ги понесе към кланицата, обзета от тревожно очакване.
Този път, когато отвори вратата, видя веднага Тенил, която се беше проснала на пейката, и спеше напълно облечена в спалния чувал, протегнала едната си ръка над главата си. Изглеждаше смешно малка и съвсем неспособна да се справя сама с живота.
— Ставай, слънчице — подвикна Джейн, притвори вратата с крак и тръгна с храната към Тенил.
Момичето се събуди, потри очи и се прозя. После каза нещо, което прозвуча като „Костаа“, но Джейн си го преведе правилно като „Какво става?“ и отвърна:
— Дейдиш? — отговор, научен от Тенил, означаващ в превод „Къде ходиш?“
— Снощи — продължи тя. — Къде беше снощи?
— Леле, ама това нещо готвено ли е? — очите и ноздрите на Тенил се разшириха. — Добре мирише.
— Реших да хапнем заедно, след като очевидно и двете сме си легнали в малките часове — каза Джейн със скрита заплаха в гласа.
— Значи си идвала? — Тенил като че ли се учуди. — Аз пък помислих, че не си могла да се измъкнеш. Реших, че направо си си легнала — тя се протегна доволно и попита. — Ще ми дадеш ли да хапна и аз, или само ще ме тормозиш?
— Не съм много сигурна, че заслужаваш. Какво, по дяволите, си намислила? Как можеш да излизаш така, нали някой може да те види?
Тенил поклати глава и посегна към чинията, но Джейн я отдръпна.
— По това време на нощта наоколо няма жива душа — каза пренебрежително Тенил. — Всички са отдавна по леглата. Имам чувството, че в полунощ спират и тока. Пък дори някой да ме види, ще видят просто човек на колело — не биха могли да забележат цвета на кожата ми.
— Колело ли? — повтори Джейн с отпаднал глас.
— Взех назаем твоето. Реших, че няма да имаш нищо против. Е, какво става, ще има ли ядене?
Джейн й подаде чинията. Тенил я загледа подозрително.
— Какво е пък това?
— Суфле с наденички.
— Прилича на лайно. Никога досега не съм виждала такива навити наденички, точно като кучешко лайно.
— Това са къмбърландски наденички, местен специалитет — поясни Джейн. — Ако не ги изядеш, ще ги изям аз. Наистина не мога да повярвам, че си измъкнала колелото ми посред нощ. Ами ако някое ченге те беше спряло?
— Че защо да ме спират? Не е противозаконно да караш колело, дори да е нощем.
— Ако нямаш фарове, нарушаваш закона. А аз знам със сигурност, че фаровете на колелото ми си стоят на една лавица в антрето — изгледа я ядосано Джейн.
Тенил сви рамене. Устата й беше пълна с наденица и пухкаво суфле.
— Поемам някои рискове — каза тя, когато най-сетне преглътна халката. — Ей, това е много вкусно.
— Добре че според майка ми би трябвало да ям колкото един полк — каза Джейн. — Но защо ти е било да обикаляш с колелото областта посред нощ?
Тенил я погледна гузно.
— Просто трябваше да изляза. Имах чувството, че ще се побъркам. Опитай да седиш заключена тук двайсет и четири часа в денонощието, да видим колко дълго ще издържиш.
— Има още нещо — отвърна Джейн. — Виждам, че има още нещо, което не искаш да ми кажеш.
Сега вече момичето подчертано започна да крие погледа си.
— Искам да чуя истината, Тенил. Стига с тези опити да се измъкнеш. Рискувам доста, като те държа тук, така че най-малкото, което мога да очаквам от теб, е да не ме лъжеш — сега вече Джейн не преиграваше, наистина беше ядосана.
Тенил продължаваше да избягва погледа й.
— Исках само да ти помогна — каза тя.
— В какъв смисъл? Как можеш да ми помогнеш, като се скиташ сама нощем?
Тенил се повъртя в спалния чувал.
— Ами ходех по къщите на онези старци — обясни тя.
— Какво? Какви старци?
— Онези, с които ти разговаряше за ръкописа. Мисля, че си прекалено отстъпчива, Джейн, а освен това всеки може да те излъже, ти си толкова доверчива, че ще се хванеш. А пък аз си казах, че може и да лъжат, като ти казват, че не притежават никакви документи.
Джейн я изгледа ужасено.
— Искаш да си кажеш, че си влизала с взлом в къщите им?