— Не съм разбивала ключалки — възрази Тенил. — Просто намирах начин да вляза, за да поогледам.
В главата на Джейн изплува ужасно съмнение — независимо от убеждението й, че познава момичето добре.
— Да не би да си ги стряскала?
Тенил я изгледа презрително.
— Разбира се, че не. Когато отидох в къщата на онази жена, Едит, тя вече беше мъртва, къщата беше празна. Същото беше и с къщата в Грасмиър. И изобщо, ако някой се е плашил, това съм аз. Вчера едва не се напиках от ужас. Отидох в къщата на Еди Феърфийлд, в Кезик. Още щом влязох, ми се стори, че има нещо нередно. Миришеше кофти — на лайна. Така или иначе, влязох в дневната и го видях — седеше на едно кресло, мъртъв като пън — тя поклати глава. — Казвам ти, нагледах се на мъртъвци — събраха ми се достатъчно за цял живот.
Джейн най-сетне успя да си възвърне дар слово.
— Мъртъв ли? — ахна тя. — Еди Феърфийлд — мъртъв?
Тенил кимна.
— Докоснах ръката му, за да се уверя. Беше леденостудена, Джейн. Никак не беше приятно. Устата му беше широко отворена, виждаше се, че има чене. И беше напълнил гащите — затова миришеше така.
— А ти какво направи?
Тенил продължаваше да се тъпче.
— Нямаше кой знае какво да се направи, нали? Беше мъртъв отдавна. Затова реших да свърша работата, за която бях отишла там, и претърсих къщата — тя вдигна очи към Джейн. — Няма защо да ме гледаш така. Какво, по дяволите, трябваше да направя според теб? Той вече беше мъртъв. Старите хора си умират — това им е работата. Отидох там, за да свърша нещо, и го направих. Никому нищо лошо не съм причинила, а пък и нищо не намерих, значи все едно изобщо не съм била там.
Джейн покри лицето си с длани.
— Не мога да повярвам.
— Опитвах се да ти помогна — изхленчи Тенил.
— Не мога да повярвам, че е умрял още един от тези хора — това исках да кажа. Стават трима от потомците на Доркас. Трима за четири дни. Това не може да бъде естествено — думите й се чуваха приглушено, защото все още криеше с длани лицето си, но Тенил я чу достатъчно ясно.
— Така става понякога, Джейн. Стигат до някакъв момент, в който вече няма за какво да живеят, и после, когато почине някой техен близък, и те загубват воля за живот. Така стана с баба ми и нейната братовчедка. Когато баба ми почина, братовчедка й я последва два дни по-късно. А не бяха кой знае какви приятелки, просто роднини, нали разбираш?
Джейн тръсна глава като плувец, излизащ от водата.
— Много е странно — това е всичко — тя побутна настрани чинията си. Внезапно беше изгубила апетит.
— Няма ли да ядеш повече? Мога ли да го доям?
— Разбира се — Джейн изчака Тенил да приключи с яденето, после взе и двете чинии. — Обещай ми да не излизаш повече оттук. Иначе ще се принудя да ти взема ключа.
Тенил се ухили.
— Първо ще трябва да го намериш — после вдигна ръце с дланите напред. — Добре, предавам се. Няма да излизам. Но ти трябва да измислиш нещо, защото ако остана още дълго тук, направо ще пукна.
— Съмнявам се — отвърна сухо Джейн. — До скоро.
Тръгна обратно към кухнята, уплашена и объркана. Просто не можеше да повярва. Еди Феърфийлд беше много стар, но жизнерадостен. Не можеше да си представи, че си е отишъл просто така. Взе мобилния си телефон, питайки се дали не трябва да уведоми някого за смъртта на Еди, и забеляза, че е получила съобщение в гласовата поща. Набра номера на пощата и чу гласа на Дан, но, когато осъзна това, което той казваше, облекчението й бързо отстъпи място на смут.
„Здравей, Джейн, Дан се обажда. Джими току-що ми се обади — той се покашля. — Имам лоши новини за теб. Става дума за Еди Феърфийлд — човекът, когото си посетила вчера. Джими научил току-що, че е починал снощи. Джими имал намерение да отиде при него и да го поразпита за ръкописа. Предполага, че ако документите са в този клон на рода, най-вероятно именно Еди би бил наясно с това. Така че по тази точка се провалихме. Исках само да ти го съобщя. Обади ми се, когато можеш.“
Джейн изключи телефона и отпусна глава в ръцете си. Действително, беше се отървала от задължението да уведоми някого за смъртта на Еди. Затова пък започваше да се чувства като Ангела на смъртта и това я плашеше. Без да може да овладее тревогата си, тя набра номера на Дан. Той се обади незабавно и попита веднага:
— Получи ли съобщението ми?
— Да. Просто не мога да повярвам. Това е трети човек от списъка ни, който умира. Прекалено много са, за да говорим за съвпадение, Дан.