— Защо? Старите хора нямат особени съпротивителни сили, и често се случва да умрат така, нали? Освен това смъртният акт се подписва от личния им лекар, така че, ако имаше нещо съмнително, той би забелязал и би наредил аутопсия. Ако някой от тези тримата не беше починал от естествена смърт, досега щеше да се разбере. Като начало, ако имаше нещо такова, не биха разрешили да ги погребват.
— Така ли мислиш?
— Да, така мисля.
— Това ме кара да се чувствам някак странно. Бяха в моя списък и измряха точно в същия ред, в който фигурират в него — тя въздъхна и отметна косата си, паднала по помръкналото й от тревога лице. — Е, добре ли прекарахте с Джими?
— По-добре да не изпадам в подробности — отвърна Дан с доволен тон. — Да се ограничим с това, че беше доста късно, когато потегли обратно към къщата на Алис.
— Радвам се, че поне един от нас си прекарва добре — отвърна тя заядливо.
— Каква е програмата за днес? — попита Дан.
— Все още не знам, чувствам се доста объркана. Ще ти се обадя по-късно, когато се поуспокоя. Винаги можеш да се обадиш на Джими, ако се чудиш как да си запълниш времето.
— Това и ще направя. Ще се чуем по-късно.
Джейн се опитваше да се убеди, че Тенил и Дан са прави. Едит, Тили и Еди бяха прехвърлили осемдесетте. Нормално беше стари хора да си отиват така, понякога те наистина просто се предаваха, когато им се струпваха прекалено много болки и болести. Така или иначе, искаше й се да почете по някакъв начин паметта им. Сблъсъкът й с Алис Клулоу я беше убедил, че е по-добре да избягва погребения и събирания на опечалени, ако не искаше отново да я обвинят, че се опитва да краде от покойници. Въпреки това имаше начин да им окаже последна почит. Хората от един род прибягваха обикновено до услугите на една и съща погребална агенция. Джейн беше почти сигурна, че телата на Тили Суейн и Еди Феърфийлд са откарани в „Гибсънс“ в Кезик.
Малко по-късно тя вече влизаше в голямата викторианска сграда, която беше открай време погребална агенция, дори и в най-далечните спомени на най-старите местни жители. Потискащо сервилен млад мъж в черен костюм я посрещна в приемната. Докато му обясняваше целта на посещението си, Джейн не можеше да пропъди мисълта, че той удивително напомня на Юрая Хийп.
— Госпожа Суейн е в зала „Дъруент“, малко по-надолу по коридора — поясни той. — Опасявам се обаче, че все още подготвяме господин Феърфийлд, ако искате да го видите, ще трябва да дойдете пак утре. Бъдете така добра да ме последвате.
Джейн прекоси след него покритото с ламперия фоайе, докато стигнаха врата с табела, на която пишеше „Дъруент“ с готически шрифт. Тя влезе в помещението, където имаше няколко стола с червена плюшена тапицерия, а върху подпори от полиран дъб беше положен обикновен чамов ковчег. Юрая притвори вратата зад нея, и Джейн пристъпи към ковчега. Не й се беше случвало да вижда отблизо покойници, затова и някак обикновеният, не особено внушителен вид на покойната й се стори странен. Бяха я гримирали умело, но не бяха успели да прикрият смъртната бледност. Беше облечена в синя копринена рокля с права якичка, с подходящо колие и обици. Приличаше на не особено привлекателен манекен.
Джейн се опита да прочисти съзнанието си и да се съсредоточи върху нещо подходящо за случая. Но мозъкът й предлагаше единствено баналности, затова след няколко минути, доста разочарована от себе си, тя реши да си върви. Точно когато се упъти към изхода, през вратата нахлу някаква дребничка млада жена с извънредно жизнерадостен и крайно непогребален вид. Тънката й, дълга коса падаше на вълни около лицето й. Тя се усмихна на служителя на агенцията, когато минаваше покрай него, и каза весело:
— Здрасти, Крис.
— Добър ден, доктор Уайлд — отвърна той. Сериозният му тон сякаш я упрекваше за преливащата й енергия.
Джейн се стресна и спря. Когато жената дойде по-близо до нея, Джейн попита:
— Извинете, вие ли сте доктор Уайлд, специалистката по антропология?
Ривър също спря.
— Да, аз съм.
— Нали вие се занимавате с тялото, открито в тресавището?
Ривър махна с ръка към стълбите, които водеха някъде надолу.
— Той е тук, в една от залите.
— Удобно ли е да ви задам един въпрос?
Ривър се усмихна. Обичаше да споделя възгледите си на експерт.
— Разбира се.
— Интересуват ме татуировките. Може ли да се твърди, че са от вида, срещан по островите в Южните морета, и по-специално на Таити?