Излезе от колата и потръпна, усетил ухапването на студения въздух. Погледна табелата в началото на пътеката, на която имаше информация за водопада, и прецени, че за него тук се разкрива идеалната възможност. Ако успееше да стигне горе, преди тя да тръгне обратно, ревът на водопада щеше да прикрие шума от стъпките му — а това бе и най-подходящото място, където можеше да хвърли после тялото. Но имаше нужда от някакво оръжие. Докато вървеше нагоре между дърветата, той оглеждаше земята, търсейки нещо подходящо. Най-сетне видя точно това, което му трябваше. Паднал клон, който бе нарязан на части, вероятно от някой лесничей — парчетата бяха струпани край пътеката. Той избра една от частите — дълга около три фута и към седем инча в диаметър. Подпря единия край на земята и се облегна на нея с цялата си тежест, изпробвайки здравината й. Не вървеше да се опита да убие човек с гнило дърво.
После продължи нагоре — дишането му се ускори не само от изкачването, но и от напрежение. Не искаше да прави това, но нямаше друг изход. Дърветата започнаха да оредяват и той забави крачка, защото не му се искаше да се озове изненадващо срещу Джейн. Оказа се прав в предположенията си за водопада — грохотът му изпълваше въздуха наоколо и заглушаваше лекия шум от стъпките му по сухите листа и нападалите клонки. Когато видя Джейн, сърцето му подскочи. Боговете бяха на негова страна. Тя седеше на самия ръб на варовиковата издатина, потънала в съзерцание на водата под нея.
Той запристъпва крадешком напред, стиснал клона като не особено удобна бейзболна бухалка. Шумът на водата заглуши тихите му стъпки. Ситни, подобни на мъглица пръски се посипаха по лицето и косата му и го накараха да примигне. Стисна здраво дървото, пропъждайки страха от това, което трябваше да бъде сторено. Налагаше се. Той си пое дълбоко дъх и издигна високо клона, заставайки странично зад Джейн.
Клонът се стовари върху главата й без никакво предупреждение. Ударът беше толкова внезапен и зашеметяващ, че тя не успя да се хване за нещо, за да се задържи. Преди изобщо да осъзнае какво става, вече летеше надолу, през водните пръски, мокра, заслепена и оглушала. Търкаляше се през водата, блъскана от хлъзгавите скали отстрани, прекалено замаяна, за да се бори за живота си.
Падна в езерото с такава сила, че не й остана дъх. Мехурчета заизлизаха нагоре от устата и носа й, докато тя потъваше надолу, тласкана от силната струя на падащата вода. Кръвта шумеше в ушите й, пред очите й се спускаше червена пелена. Последен проблясък на съзнанието й подсказа, че трябва да се опита да изплува на повърхността, но крайниците й не се подчиниха на мозъка.
Разстоянието, което я делеше от смъртта, се скъсяваше с всеки изминал миг.
Този живот започваше вече почти да се нрави на Тенил, макар че тя не би го признала за нищо на света. Разбира се, неприятно беше това, че не можеше да излиза навън на дневна светлина, но пък разполагаше с книги за четене, можеше да слуша музика, имаше храна, а в спалния чувал беше приятно топло. Когато оставаше насаме със себе си, тя никога не скучаеше, а пък и Джейн се появяваше достатъчно често, за да не се чувства напълно изоставена.
По-рано същия ден Джейн й беше донесла добри новини. Беше й се сторила някак отчуждена — като че ли бе потънала прекалено дълбоко в мислите си и й беше трудно да се изтръгне от тях. Но това, което й разказа за разговора си с Чука, беше напълно ясно. Той знаел, че Тенил не би го издала. А пък Джейн му беше казала, че Тенил не би искала от него безсмислени жестове — да поема вината върху себе си, за да оневини нея. Тенил нямаше представа какво е намислил баща й, но му вярваше. Той действително я бе държал настрани от живота си в продължение на тринайсет години, но беше доказал, че държи на нея точно когато тя наистина имаше нужда от това. Тя вече не се съмняваше, че може да разчита на него. Сигурно щеше да измисли някакъв начин да оневини и себе си, и нея. След няколко дни тя щеше да може да напусне скривалището си и да се върне към предишния си начин на живот.
Запита се къде ли живее Шарън сега, след като жилището й бе изгоряло. Дали от общината я бяха преместили в някой от свободните апартаменти в Маршпул, или се бе пренесла при някоя приятелка, за да се утешава за загубата си с пиене и дрога. Тенил нямаше нищо против да се върне при леля си. В повечето случаи Шарън я беше оставяла да прави каквото пожелае. Бяха успели да си изградят начин на съвместно съществуване, който устройваше и двете. Но сега може би щеше да се намеси и баща й. Не й се вярваше той да поиска тя да отиде при него — беше достатъчно наясно с живота, който водеше той, за да знае, че не би искал дъщеря му да бъде част от него. Но може би вече щеше да се интересува от нея, да следи Шарън да не води у дома перверзни типове като Джино.