И може би сега, когато баща й бе близо до нея, тя можеше да си позволи мечтите, които до този момент беше пропъждала като невъзможни — как ще продължи да учи, ще влезе в университета, а може би един ден и сама ще пише поезия. Ако можеше да повярва, че има защо да го прави, щеше да се принуди да ходи редовно на училище, да спазва правилата и да тръгне по пътя, който й бе показала Джейн. Щеше да успее да убеди баща си, че не би похарчил парите си напразно, ако решеше да й помогне.
Но всичко това беше далеч в бъдещето. А точно сега трябваше да се постарае да се отплати на Джейн, задето бе поела такъв сериозен риск заради нея. Нямаше значение, че беше дала обещание да не излиза. В нейния свят спазването на обещания беше разтегливо понятие — спазваш ги, ако са разумни, в противен случай ги нарушаваш. Джейн беше прекалено мекосърдечна и не можеше да разбере, че не бива да се вярва на всичко, което хората ти казват. Именно затова не беше постигнала нищо със старците. Никой не би дал нещо просто така — освен ако не разчиташе на някаква лична изгода.
Тенил изчака да стане полунощ и потегли. Имаше намерение да отиде до къщата на Летиша Браунриг още предната нощ, но откриването на мъртвия Еди Феърфийлд я беше потресло повече, отколкото би си признала. Не бе успяла да събере сили да отиде и до госпожа Браунриг.
Успя лесно да открие къщата на Честнът Хил, макар да изгуби известно време, докато разбере, че 12А е ниската пристройка от лявата страна на голямата каменна къща с номер 12. Скри колелото зад някакви храсти близо до входната алея и тръгна бавно по затревената ивица. От два прозореца в голямата къща се процеждаше слаба светлина, но всичко останало тънеше в мрак. Тенил предположи, че са оставили да свети лампа в някой коридор, ако на някое от децата му се наложи да отиде до тоалетната. Зачуди се какво ли е да живееш в толкова голяма къща, че да не можеш да намериш пътя от стаята си до тоалетната. Идеята й хареса и тя си каза, че не би било зле и тя да живее на такова място някой ден.
Вратата беше от едната страна на пристройката — наподобяваше врата на селска къща, от дебели греди, ковани с големи гвоздеи. Но дръжката и секретната брава бяха съвсем модерни. Тенил натисна внимателно дръжката надолу, за да провери дали освен ключалката отзад няма и резе. За нейно учудване вратата веднага се отвори и тя неволно залитна навътре. Значи беше вярно, че в провинцията хората оставят вратите на къщите си отключени. Възможно ли беше човек да е толкова откачен? Оставяйки вратата леко открехната зад себе си, тя се шмугна вътре. Сърцето й се блъскаше шумно в гърдите.
Тръгна полека през антрето към първата затворена врата. Отново положи огромни усилия да не вдига шум, докато натискаше дръжката на бравата. Но това, което видя, когато отвори вратата, я накара да ахне. Някакъв мъж стоеше до едно бюро и ровеше из някакви хартии, като си светеше с фенерче. Когато чу неволното възклицание на Тенил, той се стресна и се обърна рязко. Лъчът на фенерчето мина по нея. Тенил отстъпи рязко назад в антрето и хукна към вратата, отвори я рязко и я захлопна зад себе си, за да спечели няколко ценни секунди.
Затича с всички сили обратно по алеята, извлече колелото от храстите и излезе на улицата. Яхна го и го подкара надолу по хълма, въртейки светкавично педалите. Вятърът свистеше в ушите й, но тя напрягаше отчаяно слуха си, за да разбере дали не я преследва кола. Ако този човек тръгнеше подир нея с кола, щеше да й се наложи да остави колелото и да бяга напряко през градините от едната страна на пътя. Но и този път имаше късмет. Зад нея не се появи кола, но тя не намали скоростта, докато не се добра до Фелхед, потна и изтощена. Прибра колелото в бараката, изтича до кланицата и влезе, като провери внимателно дали е заключила добре вратата зад себе си.
Облегна се задъхана на вратата и опита да се успокои. Не беше възможно онзи човек да я е видял ясно — бейзболната шапка беше смъкната ниско над очите й, а якето беше закопчано догоре и с вдигната яка, която покриваше долната част на лицето й. А дори да я беше видял, не би могъл да знае коя е и къде живее. Очевидно той бе влязъл незаконно в къщата — също като нея, следователно нямаше опасност да се обади в полицията и да съобщи, че е видял цветнокожо момче, което влиза с взлом в къщите. И слава Богу — в противен случай, ако местните ченгета си разбираха от работата, щяха доста бързо да съобразят и да свържат Тенил Коул с фермата на семейство Грешам. Тя беше в безопасност, наистина в безопасност.