— Не знам — отвърна предпазливо Джейн. — Трябва да съм се подхлъзнала.
Сега, когато цялата суматоха беше приключила, не й се искаше да каже истината на майка си — първо защото разказът й би ужасил Джуди, но и защото на нея самата не й се искаше да преживява отново миговете след като й бе нанесен ударът, когато падаше надолу, зашеметена, с пълни с вода уста и нос, без да разбира кое е горе и кое — долу, подмятана в плътната водна колона. Но когато Дан пристигна в отговор на обаждането й, тя му разказа всичко в момента, когато останаха сами.
— Имаш ли някаква представа кой беше? — попита той, свил ръце в юмруци.
— Никаква. Нали ти казах, все имах чувството, че някой ме следи, но не мога да си представя кой би направил такова нещо. Не може да е Джейк, нито пък Матю.
— Който и да е бил, не го е направил на шега — каза Дан. — Най-добре ще е да уведомиш полицията.
— Но каква полза би имал някой от смъртта ми? Не съм открила ръкописа!
Дан посегна и хвана ръката й.
— Може би елиминират конкуренцията.
— В такъв случай ще се опитат да премахнат и теб.
Лицето му застина от изненада.
— Господи, не ми беше минало през ума! — той издиша шумно.
— Е, отсега нататък край на самостоятелните интервюта. Няма да се шляеш насам-натам сама. Ще посещаваме хората заедно, нали така?
Джейн кимна, уморена от мислене и гадаене.
— Може би си прав. Може би трябва да поговоря с Ригстън.
— Първо се наспи — посъветва я той. — Утре ще поговорим отново.
Сега утринта беше дошла и тревогите продължаваха да я измъчват. Имаше чувството, че в целия й живот цари пълна бъркотия. Джуди се бе опитала да я поразвесели, докато закусваха, но на сърцето й тежаха много тайни. Пристигането на Дан беше истинско спасение.
Джуди се опита да убеди Джейн да не излиза, но Джейн беше категорична. Двамата с Дан бяха решили да отидат в Конистън, където живееше Джени Райт, по-млада сестра на Лети Браунриг, чието моминско име беше Феърфийлд. Изпита облекчение, когато излезе от къщи и се почувства свободна от задушаващите грижи на майка си.
— Как се чувстваш? — попита Дан, докато изкарваше колата от двора на фермата. — Ама наистина.
— Отвратително — отвърна Джейн. — Всичко ме боли. Но нямам никакво намерение да се предавам.
— Какво реши, ще се обадиш ли на Ригстън? Помисли ли по този въпрос?
— И аз не знам — ами ако не ми повярва?
„Или — което е по-лошо, ако ми повярва и предложи да постави пост край фермата, за да осигури безопасността ми? Тогава Тенил вече няма да може да се укрива при мен“.
— Че защо да не ти повярва?
Джейн въздъхна.
— Ако наистина около всички тези смъртни случаи има нещо съмнително, в неговите очи аз също съм заподозряна. Може да реши, че съм измислила това предполагаемо нападение, за да отклоня подозренията от себе си.
Дан я погледна за миг.
— Много сложно разсъждаваш — отбеляза той.
— Същото важи и за полицаите — отвърна сухо Джейн.
Известно време пътуваха в мълчание — заобиколиха Амбълсайд, минаха през Клапъргейт и моста Скелуит. Върхът Олд Ман ъв Конистън се издигаше точно пред тях. Джейн винаги беше харесвала селцето Конистън. То беше някак скромно, у него нямаше нищо демонстративно. Беше си обикновено село от постиндустриалната епоха. Беше възникнало след откриването на пластове медна руда в планината зад него. Повечето му сиви каменни къщички бяха малки и непретенциозни. По някакъв начин Конистън съумяваше да избегне превръщането в туристическа атракция с по-голям успех от останалите села в областта — то имаше вид на село, в което все още живеят и работят местни хора.
Джейн накара Дан да се отклони от главното шосе и те поеха по тесния път, който водеше към долината на медните рудници. Прииска й се да бяха взели ленд роувъра на баща й, защото голфът на Дан подскачаше и скърцаше, докато се изкачваха нагоре и минаваха по Майнърс Бридж. Пред себе си видяха редица малки къщички, строени първоначално, за да приютят миньорите и техните семейства. Когато мините били закрити, „Ирландската уличка“ запустяла и къщите били оставени да се рушат. Но после, след прокарването на модерни пътища и с постепенното увеличаване на свободните средства в семействата, жилищата в Езерната област станали напълно осъществима цел за хората, които искали да прекарват тук почивните си дни и отпуските си. Цената на недвижимите имоти в региона отново се покачила, а каменните къщички били изтърбушени и превърнати в много търсени вили, продавани на цени, които никой местен жител не би могъл да си позволи. Джейн си припомни излетите от детските си години, когато изследваше останките от някогашните мини под бдителното око на баща си. Нямаше никакъв спомен за „Ирландската уличка“, но помнеше къщата на Джени Райт, която се намираше на стотина ярда по-нататък.