Споменът беше толкова траен не поради естетическото въздействие на къщата. Копърхед Котидж беше висока сграда с тясна фасада, каменните й стени бяха покрити с мазилка, сива като цвета на бойните кораби. Имаше нещо зловещо в постройката, която клечеше като жаба, а слепите очи на прозорците й бяха покрити с дантелени пердета. Когато навремето дойдоха тук за първи път, двамата с Матю тичаха пред родителите си. Когато минаха завоя, той я стисна за ръка, накара я да спре и прошепна:
— Ето, тук живее вещицата. Тя обича да яде малки момиченца. Ако тръгнеш нанякъде сама, ще дойде при теб, преоблечена като овца, и ще те нагълта.
Доколкото си спомняше, по онова време тя беше едва петгодишна и думите на Матю й бяха прозвучали крайно убедително. Затова и всеки път, когато семейните излети ги отвеждаха в Конистън, удоволствието й малко се помрачаваше. И сега, въпреки прекрасното време и разсъжденията си на зрял човек, Джейн изпита лек трепет, когато тръгна пред Дан по пътеката, която водеше към Копърхед Котидж.
Когато вратата най-сетне се отвори след нейното почукване, Джейн отново долови надигането на детския си страх. Жената, която застана на прага, имаше зловеща прилика с детските й представи за вещица. Сивата й коса беше разчорлена, тъмните й очи бяха хлътнали, кривият нос се извиваше надолу към силно издадената напред брадичка. Едното й рамо беше по-високо от другото, тя се подпираше на чвореста тояга. Сякаш за да допълни картината, една сива котка се търкаше в краката й.
— Това е частен дом — заяви жената. — Не предлагам нощувки, не сервирам чай със сметана, и не позволявам на непознати да ползват тоалетната ми.
— Госпожа Райт? — попита Джейн, чувствайки как оптимистичното й настроение се изпарява.
Жената я изгледа внимателно през очила с малки, кръгли стъкла.
— Коя сте вие?
— Казвам се Джейн Грешам. Приятелка съм на Джими Клулоу — внука на Дейвид и Едит — поясни Джейн, инстинктивно изтъквайки връзката си със семейството. След като бе така враждебно настроена към непознати, жената надали би се впечатлила от положението й на университетски преподавател. — А това е Дан Сийборн, мой приятел.
— И също приятел на Джими, госпожо — добави Дан, и незабавно пусна в действие очарователната си усмивка.
— Подранили сте с цял ден, ако сте дошли да ме закарате на погребението — каза недружелюбно жената.
— Не сме тук затова, госпожо. Джейн се надяваше, че ще можете да й помогнете във връзка с един неин научен проект. Ние двамата с Джейн работим в един лондонски университет — Дан реши да поеме инициативата в свои ръце, разгръщайки чара си.
Джени Райт се намръщи.
— Какъв е този научен проект, който ви е довел чак тук?
— Аз съм родена тук — израснах във Фелхед — каза Джейн и продължи с представянето си.
— Глупаво сте постъпили, че сте напуснали тези места. Е, и какъв е този проект, за който аз мога да ви помогна според Джими Клулоу?
— Може би ще е по-удобно да влезем и да ви разкажем, вместо да стоим тук навън, на студа? — предложи Дан.
Старата жена поклати глава.
— Няма да влезете току-така у дома, просто защото сте споменали едно-две имена. Откъде да знам, че сте тези, за които се представяте? Как да съм сигурна, че не сте дошли да оберете една старица?
Дан прикри умело раздразнението си.
— Можете да се обадите на Джими и да го попитате.
Джени изсумтя презрително.
— Нямам телефонния му номер.
— Но аз го имам.
— И откъде да знам, че това ще е наистина той? Не, можете спокойно да ми обясните и тук по каква работа сте дошли.
— Както предпочитате — каза учтиво Джейн. — Работата ми по специалността е свързана с произведенията на Уилям Уърдсуърт. Научих, че една от вашите прапрабаби, Доркас Мейсън, е работила за семейство Уърдсуърт в Дъв Котидж. Имам основание да вярвам, че тя може да е притежавала неща, писани от поета.
— Да не искате да кажете, че ги е откраднала? — тонът на жената стана още по-враждебен.