— Така ми се струва. Не е толкова трудно да знаеш малко повече от групата — особено напоследък, когато на упражненията идват малко хора, колкото идваха навремето на лекции — допълни Джейн с малко заядлив тон.
— Това също не е проблем, който имам власт да разреша — отвърна професор Елиът. После отново се взря в екрана. — Идеята ти е осъществима. Много добре тогава, да бъде господин Сийборн. Ще му пратя мейл, за да съм сигурна, че знае кога и къде трябва да се яви за часовете. Ти разполагаш — тя отново хвърли поглед към програмата — с две седмици и три дни, преди да трябва да се явиш отново на работа. Надявам се да са ти достатъчни.
Джейн се изправи.
— Ако дотогава нямам никакъв напредък, значи загадката не подлежи на бързо разрешение.
— А ако имаш напредък?
Джейн взе чантата си.
— Тогава мога да се явя тук с нова молба.
Професор Елиът я изгледа строго.
— Надявам се да не се стига дотам. Не ми се иска досието ти да създава впечатление, че не проявяваш интерес към работата в катедрата. Човек никога не знае кога ще се наложат съкращения.
Това, мислеше си Джейн, докато вървеше по мърлявия коридор, е най-близкото подобие на ентусиазирано поощрение, на което би могла да се надява от страна на Маги Елиът. Но дори да не я бе окуражила възторжено да се хваща за работа, все пак това бе значително по-добре от нищо.
Мракът вече се бе спуснал над скалистите възвишения и тъмните води на Езерната област, когато катафалката спря пред дискретно разположения заден вход на болницата „Кезик Мемориал“. Вратите се разтвориха и на прага се появи носилка, тикана от санитар, върху която бе положено тяло в черен чувал. Ривър Уайлд надзираваше пренасянето на скъпоценния товар в катафалката, а после се уговори с хората от погребалната агенция да се видят в канцеларията им.
Странно погребално шествие, мислеше тя, докато изваждаше ленд роувъра си от мястото му на паркинга и потегляше след катафалката. Не мога да си представя по-необичайно съчетание — мъртвец, когото никой не оплаква, и специалист по медицинска антропология, който иска да го лиши от тайните му. Лимузина и джип. Да му се не види, можех просто да натоваря тялото в багажника и изобщо да не безпокоя хората от агенция „Гибсънс“.
Би било далеч по-просто да си оставят трупа на място, в болницата, но от болничната администрация бяха категорични — в тяхната морга полагали само починали наскоро хора, а не такива, които са лежали под земята преди изобщо някой да е подозирал, че на това място ще има болница. Ривър им напомни, че вече се бяха съгласили тя да ползва техни съоръжения срещу определено заплащане, така че в даден момент тялото трябваше да бъде върнато отново тук, „като голям и труден за транспортиране колет“, но те останаха непоклатимо на позициите си — за разлика от Пирата от тресавището, както Ривър бе започнала да нарича мъртвеца. Чудеше се дали телевизионният екип би възприел идеята — това прозвище като че ли придаваше по-реално, човешко присъствие на тялото.
Беше доста доволна от себе си. Преди час Фил Тоунър й се беше обадил, за да й каже, че е решил да се заемат с проекта. На другата сутрин при нея щеше да пристигне техен представител, за да обсъдят работната програма и да преценят кога могат да започнат снимките. Не само това — бяха приели цитираните от нея суми, без да се пазарят, както и хонорара, който трябваше да платят лично на нея. Тя направи кисела гримаса и измърмори: „Май продаде евтино услугите си, момиче“. Но поне щеше да може да си позволи всичко, което й бе необходимо, за да изгради възможно най-пълен портрет на загадъчния покойник. За нея това беше необичаен лукс, тъй като практичният аспект на нейната работа обикновено предполагаше абсолютния минимум, необходим за идентифициране на тленни останки. Това, което вършеше тя най-често, бе необходимо за успокоение на живите — опечалените близки на войници, на цивилни, изчезнали по време на размирици и кланета, на жертви на природни бедствия, планинари, изчезнали по време на преходи, заровени набързо тела, открити в плитките си гробове. Това, което я интересуваше, бе самоличността на мъртъвците. Но сега случаят беше съвсем различен. Сега тя трябваше да разкрие историята на един човек — успееше ли да разкрие и самоличността му, това би било допълнителен повод за удовлетворение.
Тя навлезе след катафалката в паркинга зад внушителната викторианска сграда на погребална агенция „Гибсънс“ и изчака търпеливо хората да прехвърлят тялото на друга носилка с колелца и да го вкарат в помещението за балсамиране. Според Андрю Гибсън, трийсет и няколкогодишен, праправнук на първия Гибсън, помещението било оборудвано още при построяването на сградата през 1884 година и било почти непроменено, като изключим прокарването на съвременен водопровод и канализация. Стените бяха покрити с бели плочки, чиято форма наподобяваше тухли — времето бе им придало известна топлота, покривайки ги с фина паяжина от пукнатини. Масите за балсамиране бяха от солиден махагон, първоначалното им покритие от фаянсови плочки беше подменено с неръждаема стомана. Работните плотове и шкафовете също бяха от махагон. През стъклените вратички на шкафовете Ривър виждаше кани и мензури, които вероятно също датираха от викторианската епоха. Не беше много трудно да си представиш мъже с високи колосани яки и рединготи, работещи над покойниците в това помещение. Ривър беше изпаднала във възторг още в първия миг, когато се озова тук. Беше убедена, че хората от телевизионния екип ще реагират по същия начин. Искрено се надяваше, че ще успеят да създадат усещане, напомнящо на някой от романите за Шерлок Холмс — само че те щяха да работят по действителен случай.