Хората прехвърлиха товара си на една от масите. Ривър отвори полека ципа. Загледа се в кожата, изпъстрена с тъмни белези, съсухрените крайници, тъмната коса, и се запита как ли е изглеждал човекът приживе. Някога краката са го носели по пътечките сред скалите; Ривър би се обзаложила, че тези крака са били привикнали да пазят равновесие върху клатушкащата се корабна палуба. Ръцете са развивали корабни платна, стискали са здраво такелажа, когато той се е катерел, сплитали са въжета, прегръщали са други, топли човешки тела. Устата е целувала, говорила, разтваряла се е да поеме храна и пиене. Това тяло е дишало, било е изпълнено с живот, човешко същество също като нея самата. А сега нейната работа бе да съживи спомена за този живот.
На триста мили оттам Джейн поглъщаше лакомо солидна порция спагети в италианската кръчма на Гуидо, в компанията на Дан и Хари. Кръчмата беше откритие на Дан — беше сгушена в една тясна пряка на една от улиците, минаващи покрай университета. Отвътре изглеждаше така, сякаш нищо не бе променяно от седемдесетте години насам. Покривки на бели и червени карета, сълзящи свещи, поставени в бутилки от кианти, неумело изпълнени стенописи, изобразяващи изгледи от Соренто — всичко това създаваше усещане за връщане във времето. Менюто също бе останало недокоснато от кулинарните моди. Посетителите биха търсили напразно балсамов оцет, сушени на слънце домати, моцарела и артишок. Тук имаше огромни купчини паста, предпочитаните сосове бяха болонезе, карбонара, арабиата и маринара. Затова пък храната беше вкусна, а цените — ниски, затова заведението беше съхранило клиентелата си, състояща се от чиновници и тези студенти, които предпочитаха съдържанието пред формата. Джейн се хранеше тук поне два пъти седмично.
Хари заговори, макар устата му да беше пълна с лазаня.
— Не мога да повярвам, че префърцунената Елиът се е хванала на твоите истории, Джейн. От това, което Дан ми е разказвал за нея, разбирам, че е костелив орех.
— Точно такава си е — каза Дан. — Но е и достатъчно умна, за да иска да запази за себе си част от славата, ако се окаже, че Джейн има попадение. Е, Джейн, какъв е планът за действие?
— Започваме от началото — отвърна тя. — Утре ти се захващаш със семинарите, а аз заминавам за Езерната област, за да поговоря с Антъни Катоу от фондация „Уърдсуърт“ и да проверя дали не са се появявали и други материали, които още не са включени в каталозите. А междувременно не е зле да проучиш много сериозно родословното дърво на Уърдсуърт и да проследиш потомците на Джон. Последното, което знаем за това, което е открила Мери сред документите на Уилям, каквото и да е то, е, че тя го е изпратила на Джон. Кой знае, може да е съхранявано в някой клон на рода през последните сто и петдесет години.
— Как пък не — измърмори Хари.
— Хари, това семейство е съумяло да съхрани тайната за извънбрачната връзка на Уилям с французойката и за незаконната им дъщеря в продължение на сто и двайсет години — подчерта Джейн. — Няма друг поет в историята на английската литература, който до такава степен да фетишизира собствения си публичен образ, а семейството му го е поддържало изцяло в това отношение. Никога не се е вършело или казвало нещо, което би влязло в противоречие с образа, който Уилям бил изградил за самия себе си, дори ако това означавало да си затварят очите пред най-очебийни пропуски. „Прелюдия“ е удивително поетическо постижение, но същевременно и ранен пример за безобразно изкривяване на факти и постъпки в духа на съвременните имиджмейкъри. Нещо като историята на Дориан Грей с обратен знак — колкото повече се лишавал Уилям от сила и младост, толкова по-лъскави ставали образите в „Прелюдия“.