— Знаеш ли, тя е права — намеси се Дан, допълвайки чашите им с плътното червено вино. — Тази мания на Уърдсуърт да преправя и разкрасява историята на живота си е причина да мисля, че Джейн може наистина да е попаднала на следа. От всички хора на словото, които познавам, Уърдсуърт е може би единственият, който би бил способен да създаде голямо произведение и сам да се реши да го укрие от широката публика от страх, че то може да се отрази зле на репутацията му.
— И така да е, не ми се вярва през всички тези години никой да не е пожелал да припечели от това произведение, ако то съществува — Хари побутна чинията си настрани, предавайки се пред огромното количество месо и спагети.
— Не и в това семейство — настоя Джейн. — Доброто име, доброто име, доброто име — би трябвало тези думи да са изписани на фамилния им герб.
— И тъкмо ти ще нарушиш многогодишното мълчание, Джейн — каза убедено Дан. — Е, къде ще отидем сега, за да отпразнуваме поверената ти мисия?
— Мислех да се прибера, за да си приготвя багажа.
Дан изсумтя възмутено.
— Джейн, Джейн, какво да те правим?
— Започваш да остаряваш — съгласи се Хари. — Дан е прав, редно е да го ударим на купон.
Джейн изпъшка.
— Е, добре — само че без танци до зори като последния път. В полунощ ще се превърна в тиква, да знаете.
Три часа по-късно тримата излизаха от една кръчма в Сохо — бяха понаквасени, но все още се крепяха. Същото обаче не можеше да се каже за Джино Марли, който застана нащрек, когато усети как вратата на апартамента в Маршпул Фарм се отваря едва чуто.
Този път късметът изневери на Тенил.
Приятелят ми се бои за живота си, и кой не би се боял на негово място. Заловят ли го, ще го обесят. Макар да са минали много години от сензационния случай с бунта на „Баунти“ и малцина да си спомнят за капитан Блай сега, когато името на адмирал Нелсън е на устата на всички, все пак немалко хора ще ликуват, когато паланът затегне примката около жилестия му, загорял врат.
— Сигурен ли си, че тук няма да ни проследят любопитни очи? — попита той.
Отговорих му, че градината на Дъв Котидж е предоставена изцяло на мен, когато работя. Съществува така наречената от нас Нова порта, която води към коридора, но никой не припарва тук, когато знаят, че пиша. А пък самата градина е защитена от любопитни погледи с плътен жив плет от рози и орлови нокти. Тук сме напълно изолирани — все едно, че сме на самия връх на Хелвелин.
8
Джейн осъзна постепенно, че източникът на тежкото блъскане не е собствената й глава, а ударите се носят някъде отвън. Тя изръмжа гърлено, опитвайки се да отлепи клепачите си.
— Мърла — укори се сама, установявайки, че си е легнала, без да си свали грима. Разтърка залепналите от спиралата мигли и изпъшка. Успя да седне в леглото и веднага съжали, че го направи. Повдигаше й се, оригваше се на кисело, от което вкусът в пресъхналата й уста стана нетърпим. Синусите я боляха, а кой знае защо я заболяха и краката, щом се опита да ги раздвижи.
Изпълзя по някакъв начин от леглото и тръгна със залитане към вратата, повличайки пътьом и халата си. Започна да се боричка с ръкавите и подвикна „Добре де, добре, идвам!“ на неизвестното лице, което се опитваше да разбие външната врата. Звукът на собствения й глас я накара да се сгърчи болезнено. Отвори секретната брава и веригата и дръпна рязко вратата.
— Какво, по дяволите… — започна тя, но установи, че говори на празното пространство, защото Тенил профуча покрай нея и продължи към дневната. Джейн потри лице с длан, но това не й помогна да си изясни каквото и да било. Въздъхна, затвори вратата и последва Тенил.
Джейн се опря на рамката на вратата, за да не падне, и едва сега възприе въплъщението на страх и мъка, сгушено на мекото кресло.
— Преди да започнеш с обясненията, Тенил, искам да те предупредя, че имам адски махмурлук. Така че не е зле да имаш основателно оправдание.
Тенил потрепери и захапа кокалчетата на свития си юмрук. Джейн видя, че зъбите й се забиват с все сила в плътта. Трябваше да минат няколко мига, за да възприеме с помътения си мозък това, което виждаше, но накрая осъзна, че детето се бори с последни сили срещу напиращите сълзи. Това я стресна достатъчно, за да си възвърне поне относителна яснота на съзнанието. Откакто познаваше Тенил, я беше виждала гневна, раздразнена, наскърбена от някаква несправедливост или дори вбесена, държала се бе и предизвикателно. Но при никакви обстоятелства не бе давала вид, че ще се разплаче. А и никога не беше изглеждала толкова малка. Очите й бяха разширени, а личицето й сякаш се беше стопило и костите отдолу се очертават. Очарованието на момиченце, обещаващо да се превърне в красавица, бе отстъпило място на напрежение и безпомощност.