— Има различни начини да се грижи човек за едно дете, господин Хамптън. А точно сега Тенил има нужда от нещо, което вие можете да й дадете — Джейн сама не вярваше на дързостта си.
Той въздъхна и повъртя глава, сякаш да отпусне стегнатите мускули на шията си.
— Смела сте, не отричам. Но очевидно ме бъркате с човек, който би се заинтересувал от всичко това.
Джейн реши да продължи въпреки думите му. Докато все още беше в стаята, имаше макар и малък шанс да се добере до някаква пукнатина в привидното му безразличие.
— Леля й има някакъв приятел на име Джино Марли. Той отдавна се увъртал около Тенил, а снощи се опитал да я изнасили.
Джейн почувства, че е успяла да привлече вниманието му, макар привидно нищо да не се беше променило.
— Не разбирам защо ми казвате всичко това, доктор Грешам. Този тип, Марли, не е от моите хора.
— Но Тенил е ваша. Достатъчно е да кажете само една дума, за да изчезне той от живота й.
— И защо да го правя?
Джейн сви рамене.
— Ако тя е ваша дъщеря, отговорът е очевиден. Ако пък не е, нима не би било добре да постъпите така въпреки всичко?
— Да не смятате, че съм нещо като социален работник? Че работата ми е да решавам проблемите на хората?
Тя беше наясно, че той играе някаква своя игра, но не знаеше как би могла да влезе в тон. Затова стана. Нямаше смисъл да остава повече.
— Постъпете така, както намерите за добре — каза тя. — А сега ме извинете, чака ме работа.
Той кимна.
— Ще видя какво мога да направя, доктор Грешам. И аз като вас не мога да понасям такива боклуци, които тормозят малки момичета. Можете да кажете на Тенил, че отсега нататък ще бъде в безопасност.
— Благодаря — Джейн се обърна да си върви, но на прага спря с ръка на дръжката на вратата. — Който и да е бащата на Тенил, той има всички основания да се гордее с нея. Тя е забележително дете.
— Довиждане, доктор Грешам. Не ми се вярва да се видим някога пак — репликата беше толкова подходяща за злодей от филмите за Джеймс Бонд, че напрежението внезапно я напусна.
Джейн се ухили.
— Човек никога не знае — отвърна тя.
Когато излезе от апартамента, я обзе ликуване. Въпреки престореното безразличие на Чука й беше ясно, че бе постигнала това, за което бе дошла. Сега можеше да замине за Фелхед с чиста съвест, убедена, че нищо лошо не може да се случи с Тенил.
Да живееш и работиш в Карлайл означаваше да бъдеш заобиколен от прекрасна природа — това беше една от най-хубавите страни на такъв избор според Ривър. Беше установила, че щом се качеше на колата, накъдето и да потеглеше, много скоро се озоваваше сред смайващо красиви пейзажи — независимо от това дали ставаше дума за мрачните хълмисти земи на Нортъмбърланд, където Адриановата стена пресичаше накръст Пенилите, ниската планинска верига, наречена „гръбнака на Англия“, или величествената природа на Езерната област с нейните скалисти възвишения и гори, с тъмните езерни води. Беше израснала близо до Кеймбридж, сред неумолимо равни земи, които не предлагаха кой знае какво разнообразие на гледки. Като че ли тук, на север, смяната на сезоните се чувстваше по-ясно, като че ли всеки ден внасяше някаква едва доловима промяна в света около нея. Човек можеше да подложи историята на този пейзаж на анализ, също както се анализираше човешкото тяло. Наскоро се бе присъединила към няколко свои колеги от университета, които излизаха на преходи из възвишенията всяка неделя, и един от тях каза по време на излета нещо, което силно я впечатли. Докато вървяха по източния склон на Грейт Гейбъл, той отбеляза, че ако Уърдсуърт се върнеше в Англия сега, би открил много повече промени в родната си Езерна област, отколкото в сградите на своя колеж в Кеймбридж.
— Ние възприемаме природния пейзаж като нещо непроменимо, но грешим — бе казал той. — Тук например — навсякъде, където погледнем, виждаме следи от човешка ръка, или по-скоро от човешки крак. Вижте ерозията по тези пътеки. Погледнете пътищата — допълни той, сочейки най-общо към Бътърмиър и езерото Дъруент. Там, в далечината, се виждаше как слънчевите лъчи се пречупват в металните покриви на автомобилите. — Задръстени са от коли през всеки хубав летен ден. По времето на Уърдсуърт тук е имало виещи се пътища, утъпкани от стадата добитък, а не шосета, изсечени в склоновете така, както се реже сирене. А и през по-голямата част от времето са били пусти. Този пейзаж разказва историята на последните двеста години по-ясно от който и да било разраснал се град.