— Да не говорим пък за заведенията — отбеляза мрачно друг. — Чудя се как на върха на Грейт Гейбъл не ни очаква някоя чайна.
Ривър беше възприела тези думи като идея, която искаше да обмисли по-късно, и днес, докато излизаше с колата от Карлайл и потегляше по стария римски път към Бодъл, подобни мисли отново изплуваха в съзнанието й. Преди почти две хиляди години този път е бил прокаран от римски легионери — тези хора, озовали се далеч от дома, са се хранели с необичайна за тях храна, принудени са били да привикнат към лютите, понякога адски студени зими в тази най-северна точка на империята. Ривър се питаше какво ли биха разпознали в пейзажа техните духове, ако се върнеха тук. Може би очертанията на планинската верига, моя® би цветовете — но не много повече от това.
Тя обичаше и имената на селата и градчетата, криещи спомени за други нашественици. Викингите бяха оставили следа в имената на населените места по завзетите от тях земи — познаваха се по окончанията — Айърби, Брантуейт, Уитриг. Имаше и други, очарователни имена, чийто произход изобщо не можеше да отгатне — Бленерхасет, Дъбуот и Беуолдет. Пътуването от Карлайл до Кезик не беше просто преминаване край красиви пейзажи, беше истинска поезия в движение. Тя зави вляво по живописния път, който се виеше между хълбока на планината Скидау и дългото, подобно на протегнат пръст езеро Басентуейт. Около нея короните на дърветата пъстрееха. Орловата папрат по хълмовете съхнеше в кафяви петна, открояващи се на фона на грубата планинска трева, по-зелена от обикновено след летните дъждове. Под лъчите на есенното слънце езерото сякаш бе поръсено с тъмни, блещукащи сапфири. Ривър почувства как я обзема ликуване — защото беше здрава, и защото бе заобиколена отвсякъде с цялото великолепие на природата.
Запита се какво ли е било последното пътуване на Пирата от тресавището към хълма над езерото Конистън. Ако имаха късмет, специалистите по палеоботаника щяха да успеят да й кажат по кое време на годината е умрял. Но никой вече нямаше да узнае дали е пътувал през деня или през нощта, дали денят е бил слънчев или дъждовен, или е било мъгливо. Дали е осъзнавал заобикалящата го красота или е бил от хората, които не се трогват от природата? Дали е бил родом оттук, или просто е минавал? Поне на последния въпрос може би щеше да се намери отговор. Веднага щом успееха да установят на колко години всъщност е тялото, тя щеше да се заеме да търси рисунки и гравюри от епохата, по които щеше да може да прецени какво е виждал покойникът, докато е вървял из тези хълмове. Това щеше да обогати телевизионната програма, но щеше да удовлетвори и нейния постоянен стремеж за нови знания.
Всички тези разсъждения се стопиха за миг, когато Ривър навлезе в покрайнините на Кезик и започна да отделя повече внимание на шофирането. Спря на паркинга пред полицейския участък на мястото, предвидено за посетители, и влезе забързано вътре, опитвайки се да придобие професионално въздържан вид преди срещата си с инспектор Ригстън. Почти съжаляваше, че няма да работят заедно — когато се срещнаха за първи път, за да й обясни своя аспект от работата, той й се беше понравил, нещо, което се случваше рядко при работата й с полицаи.
Цивилният служител в приемната я упъти към стола, където тя откри инспектор Ригстън да яде сандвич с бекон. Той веднага се изправи на крака, избърса пръстите си със салфетка и се ръкува с нея.
— Мога ли да ви предложа нещо? Повикаха ме много рано, затова не можах да закуся — извини се той, сочейки чинията пред себе си.
— Не, няма нужда — отвърна Ривър, сядайки срещу него. — Съжалявам, че ви преча да се храните, но това няма да ни отнеме много време. Първоначалните ми изследвания ме убедиха, че тялото е далеч извън вашия кръг на интереси и си казах, че може би ще искате да го узнаете.
Ригстън се усмихна, показвайки равните си бели зъби.
— Така и предполагах — каза той, — но съм доволен, че разполагам и с официално потвърждение. Знаете ли вече колко време е лежал в торфа?
— На този етап е трудно да се прецени. Но ако рискувам да направя груба преценка, бих казала, че е бил закопан там някъде — между 1785 и 1815 година. Това е само приблизително, по-скоро предположение — каза тя припряно. — Не бива да се осланяте на думите ми. Ще мога да ви дам по-точен отговор веднага щом приключа всички изследвания.
— Доколкото разбирам, включвате всички последни научни постижения.
— О, да, пълна програма — и най-хубавото е, че някой друг ще плаща. — Докато говореше, тя го наблюдаваше как се храни. Начинът, по който човек се храни, може да даде доста ясна представа за него. Юън Ригстън отхапваше по малко от сандвича, и дъвчеше внимателно, със затворена уста, преди да преглътне. Не бързаше, оглеждаше сандвича между отделните хапки, за да прецени откъде да отхапе. Следователно не беше човек, който връхлита и прибързва, а по-скоро въздържан, умерен, може би с малко повече задръжки от необходимото, мислеше тя.