Тенил изчака търпеливо Джейн да напълни един сак с дрехи и книги, а после, веднага щом тя излезе, се упъти към кабинета. Седна и пръстът й се поколеба над копчето за включване. Чувстваше се странно, прекалено напрегната, за да влезе в интернет. През изминалите няколко години се беше приучила да се възприема така, сякаш беше сама на света, като самотна прашинка, която прелита през съзвездията на други човешки животи. Откакто бе починала майка й, тя не си позволяваше да развива чувство за принадлежност към когото и каквото и да било. Ясно й беше, че Шарън не я иска. Леля й я бе приютила по задължение, не от обич към нея. Сега, когато майка й я нямаше, нищо не свързваше Тенил с останалия свят — беше необременена с привързаност, напълно свободна. Беше се постарала да се убеди, че това е най-завидното положете, и през по-голямата част от времето си вярваше. Когато й казаха за първи път, че Чука бил неин баща, с тази своя част, която държеше на пълна необвързаност, тя отказа да повярва. По онова време не можеше да облече чувството си в думи, но нежеланието й за подобно обвързване с когото и да било мажеше да се обясни с представата й, че това би означавало да стане ранима.
Съзнанието, че дори наистина да беше неин баща, Чука не искаше и да знае за нея, й помагаше да възприеме тази идея. Никога не бе показал с нищо, че дори подозира за нейното съществуване, да не говорим пък за наличието на някаква връзка между него и нея. Никога не беше вършил нито едно от тези неща, които от време на време правеха и най-безнадеждните и постоянно отсъстващи бащи. Не беше се появявал у тях на Коледа с куп зле опаковани, скъпи, но безполезни подаръци. Не се беше промъквал на последния ред в залата, когато Тенил участваше в коледни пиески. Никога не я беше водил на кино, нито пък в „Макдоналдс“. Казано накратко, никога не бе проявявал и най-малък интерес към нея.
Поради това й се струваше крайно невероятно той да се опита да я защити от Джино. В края на краищата, ако се опиташе да го направи, какво би следвало от това? Все едно да застане на покрива на блок Б и да започне да вика на висок глас, че тя е негова дъщеря. Можеше внезапно да реши да прави и останалите неща, които се очакваха от един баща — да следи дали тя ходи на училище и разни такива глупости. Тенил не беше много убедена, че е готова да приеме такова излишно напрежение в живота си.
От друга страна, несъмнено нямаше никакво желание Джино да присъства в живота й. А ако Чука не направеше нещо по този въпрос, не й беше ясно как би се справила сама. Нито познаваше някой, който би могъл да уплаши Джино, нито пък можеше да плати на местните биячи, за да го направят. Тя изруга под нос и включи компютъра, твърдо решена да не мисли повече по този въпрос.
Записвам по-долното така, както ми беше казано, с думите на моя приятел:
„Бях плавал с лейтенант Блай и преди да потегля с «Баунти» и знаех, че е човек с непредсказуеми настроения. Когато всичко вървеше добре по време на пътуването, можеше да бъде очарователен. Имах повече основания от останалите да познавам тази му страна, защото на първото ни съвместно пътуване той гледаше да съм винаги около него, и често ме канеше да се храня с него в каютата му. Но ако нещо се объркаше на кораба, ставаше избухлив и невъздържан, постоянно се опитваше да прехвърли другиму вината. Никога и при никакви обстоятелства не приемаше, че самият той може да бъде виновен. Освен това държеше изключително много на положението си, ревниво изискваше от всички уважението, което един капитан трябва да си извоюва по заслуги. Блай провали възможностите да спечели доброто мнение на подчинените си поради злостния си език. Известно е, че моряците не се изразяват кой знае колко изискано, но на никое плаване не съм чувал и най-прости матроси, дори при най-отвратителни условия, да употребяват такъв език, какъвто Брай използваше, за да изрази презрението и гнева си. Но беше умел мореплавател и аз съзнавах, че има какво да науча от него, затова бях склонен да потисна съмненията си и да го съпроводя отново, особено пък на такова дълго пътуване.“
10
Докато слизаше от влака на Оксънхолм, Джейн си каза, че самият въздух има друг вкус. Видя баща си при изхода на перона и помаха весело с ръка. Алан Грешам повдигна леко ръка в отговор — ненатрапчив жест на скромен човек, който се чувстваше по-добре сред овцете си по скалистите склонове, отколкото на място, където се събираха много хора.