Джейн пусна сака на земята и обви с ръце шията му, докосвайки с устни загрубялата му буза.
— Благодаря, че дойде, татко — каза тя.
— На автобусите не може да се разчита — каза той, взе сака и изпъшка удивено, усетил колко е тежък. — Какво носиш, златни кюлчета ли?
— Де да беше така. Книги, записки, малко дрехи — Джейн тръгна редом с него, и двамата се упътиха към ленд роувъра, паркиран отвън.
Когато оставиха зад гърба си светлините на гарата и лицата им потънаха в мрака на ранната вечер, Алан се покашля и попита:
— Да не би да имаш някакви неприятности?
— Че защо да имам неприятности? — в гласа на Джейн се долавяше неприкрито учудване.
Алан остави сака й в багажника на ленд роувъра, сви безпомощно рамене и разпери ръце.
— Не знам. Просто… идваш по средата на семестъра. Нали имаш работа, трябва да обучаваш студентите. Не знаех, че можеш да зарежеш всичко така, без предупреждение.
— Не съм зарязала всичко, татко. Тук съм по работа. Нещо като научна командировка. Възникна един въпрос, който веднага трябва да се проучи, и ръководителката на катедрата ми позволи да отсъствам две седмици.
Двамата се качиха на колата и Алан запали двигателя. Повиши глас, за да не бъде заглушен от ритмичното боботене на мотора.
— Доколкото знам, се занимаваш с отдавна починали поети? Какво спешно може да има в тази работа?
— Става дума за тялото, което отриха в торфището, татко — отвърна Джейн.
Той се изкиска.
— Флечър Крисчън, а? Чудех се колко време ще ти отнеме да повярваш, че това трябва да е твоят човек.
— Може и да не е той — възрази Джейн. — Не съм казала, че е той. Не е изключено мъртвецът да няма нищо общо с него или с „Баунти“. Но това ми даде възможност да развия теорията си, и да си извоювам време, за да проуча нещо, което открих миналото лято.
— Винаги си умеела да убеждаваш хората — каза Алан примирено, очевидно припомняйки си отдавнашни спорове. — Е, ако това е твоят човек, как се е озовал в някакво тресавище в Къмбърланд?
— Нямам никаква представа. Освен това, честно казано, този въпрос не ме вълнува особено. Оставям го на историците.
Баща й кимна.
— Така или иначе, доволен съм, че нямаш неприятности — той бързо хвърли поглед към нея. — Все се тревожим за теб, нали си толкова далече оттук.
Джейн беше наясно, че това е неговият начин да се осведоми по-прикрито как се чувства тя след раздялата с Джейк. В духа на царящия в семейството обичай да се говори за нещата, без те да се споменават направо.
— Добре съм, татко. Каквото не може да се излекува, трябва да се понесе. А мен ме бива да понасям какво ли не.
— Някои хора не могат да ценят хубавото.
Двамата замълчаха — беше непринудено мълчание, нарушавано само от свистенето на чистачките по предното стъкло.
— Как е Гейбриъл? — попита Джейн, когато завиха към Фелхед.
— Чудесен е — отвърна гордо баща й. — Хубаво, здраво бебе. Вече пълзи. А майка ти каза на Даян „колкото си си поживяла, дотук беше“. — Той се позасмя. — Помня какво беше, когато проходи ти. Като решеше да стигнеш донякъде, тръгваше и никой не можеше да те спре. Много различна беше от Матю. Той се вреше навсякъде и ти беше като залепена за него. Но той никога не е имал твоето упорство и решителност — ти си такава от малка. Е, ще видим какъв ще бъде Гейбриъл, когато проходи.
Джейн беше чувала много пъти разказа на баща си — един от многото, които караха Матю да се мръщи.
— Радвам се, че ще видя Гейбриъл. Толкова бързо се променят, докато са малки. Все още ли прилича на дядо Тревитик?
— Да. Майка ти твърди, че изглеждал така само защото още няма коса и лицето му е кръгло, но предполагам, че го казва, за да не дразни майката на Даян. Тя пък мисли, че приличал на брат й. Така или иначе, като порасне, ще прилича само на себе си.
— Дали ще наследи къдравата коса на Грешам? — тя се пресегна и разроши гъстата коса на баща си.
— Няма да ни е много благодарен, ако стане така. За момичетата е хубаво, но ние, момчетата, никак не обичаме да изглеждаме така, като че ли сме били на фризьор.
Джейн се загледа през прозореца. Наближаваха покрайнините на селото. Всяка къща бе запечатана в паметта й. Би могла да ги разпознае сред стотици. Повечето бяха спретнати като картинки, но винаги имаше някой собственик, който не се интересуваше от външния вид на къщата, или не можеше да си позволи необходимите за поддръжката средства. Местните жители винаги очакваха със страх смъртта на възрастните собственици, защото след това къщите неизменно бяха купувани от външни хора — привлечени от романтичната идея да имат вила в Езерната област, те харесваха освен това мисълта, че купуваха къщите евтино, а после ги реконструираха в съответствие със собствените си представи. Бяха все хора с дебели портфейли, които успяваха да изместят на търговете припечелващите по местни стандарти жители на селото, дори когато ставаше дума за най-занемарените имоти. Сърцето на Джейн се сви, когато видя нова табела, на която пишеше „Продава се“.