— Но тази твоя идея не е нещо, благодарение на което в областта ще дойдат повече пари или ще гарантира нови работни места в туристическата индустрия — така е, нали? Това няма да гарантира за в бъдеще работни места за децата, на които преподавам, нито пък на техните родители. Просто една шепа хора, нямащи никаква връзка с нас, ще забогатеят — Матю поклати глава. — Никога не съм предполагал, че ще станеш като онези, които се отнасят към тези земи като към дойна крава.
— В такъв случай съм продължител на прастара и благородна традиция, Матю. Уърдсуърт и приятелите му също са част от нея — и към тях ли се отнасяш с презрение? — тонът на Джейн стана остър. Знаеше, че това е достатъчно, за да накара Матю да млъкне.
Той вдигна ръце в знак, че се предава.
— Ти имаш отговор за всичко, Джейн — побутна стола си назад така, че краката му изскърцаха по каменния под. — Време е да се прибирам. Имам да подготвям уроци — това е най-близкото подобие на творчески отпуск, което ми се полага. — Той стана. — Докога ще си тук?
— Две седмици. По кое време в събота е най-удобно да се видя с Даян?
Матю сви рамене.
— По всяко, ако продължава да вали. А изглежда, че няма да престане през идните няколко дни.
— Кажи й, че ще мина. Много ми се иска да видя Гейбриъл.
— Сигурна ли си, че ще можеш да отделиш време да позираш в ролята на леля? Искам да кажа, нали те чака научна работа?
— Няма ли да пораснеш, Матю? — каза уморено Алан.
Матю изсумтя презрително.
— Не съм аз този, който си играе на Острова на съкровищата, татко. Ако на някого му е време да се сбогува с детските си фантазии, това е Джейн. Хайде, сестричке, събуди се и си изпий кафето. Не е вярно, че ако стигнеш до другия край на дъгата, ще откриеш сандък с жълтици. Време е да се присъединиш към нас, обитателите на действителността.
Преди „Баунти“ да потегли към Южните морета, корабът бе специално пригоден да може да поеме товара от плод на хлебно дърво, който трябваше да натоварим и върнем тук. Поради това екипажът трябваше да се примири с много малкото останало пространство — както за редовите моряци, така и за офицерите. При такава теснотия между членовете на екипажа винаги възниква напрежение, а за нас, офицерите, беше невъзможно да се държим настрани от дребнавите спорове, които възникват и се задълбочават на корабите за далечно плаване. Но това не би било толкова тежко, ако не беше тиранията на Блай. Тормозеше и моряци, и офицери. През по-голямата част от времето отношението му към мен правеше изключение, защото като че ли все още държеше на доброто ми мнение за него. Канеше ме да вечеряме в неговата каюта, когато не бях на вахта. Признавам, от самото начало се притеснявах от това подчертано предпочитание. Не ми се искаше хората да мислят, че съм в съюз с Блай. А ме измъчваха и някои съмнения относно естеството на неговата привързаност към мен.
11
Влажната мъгла притискаше тежките миазми на замърсения град ниско над земята. Тя драскаше гърлата, караше пушачите да кашлят по-силно от обикновено, и обкръжаваше осветяваните от уличните лампи глави на минувачите със светли ореоли. Мъглата придаваше романтичен вид и на озарените от прозорците улици, но не успяваше да подлъже никого. Улиците пустееха — малцина бяха склонни да се откъснат от телевизорите в такава вечер.
Тенил се протегна и погледна часовника на компютърния екран. Минаваше десет. Време беше да предприеме нещо. Част от нея предпочиташе да си остане тук, сгушена в апартамента на Джейн като в пашкул, напълно изолирана, което би й позволило да си представя, че животът й е по-различен от това, което й предлагаше суровата действителност. Но друга част се изкушаваше да провери дали действително може да разчита на Джейн и на предполагаемия си баща. Събра вещите си и се потътри към вратата. Огледа се за последен път, убеди се, че ключът е все още в джоба й, и излезе в мрака на нощта. След топлината на жилището студът и влагата я накараха да потръпне, докато бързаше по вътрешния балкон към стълбищната площадка. Тъкмо бе започнала да се изкачва към апартамента на леля си, когато чу глух гърмеж. Мъглата заглушаваше звуците, затова и Тенил не успя да прецени откъде се чу гърмежът. Но в Маршпул Фарм звуците от неизяснен произход бяха нещо обичайно, затова и тя почти не обърна внимание на това, което чу. Изкачвайки се забързано към последния завой, Тенил осъзна, че чува стъпки. Някой слизаше отгоре, точно насреща й. Едър, самоуверено стъпващ човек, ако се съдеше по звука. Тя инстинктивно се прилепи към стената, за да направи път. По тези места имаше значение правиш ли път или не — понякога от това зависеше дали ще се прибереш здрав и читав у дома.