Тя се изкачи на площадката и се озова лице в лице с Джон Хамптън, който слизаше бързо надолу. Връхлетяха я куп объркани чувства — страх, лошо предчувствие, но и любопитство. Ако той се изненада да я види, не го показа с нищо. Дори не забави крачка, само й хвърли бърз поглед, с напълно безизразно лице. Но докато минаваше край нея, каза съвсем тихо:
— Не си избрала подходящо време да се прибираш, Тенил.
Тя се закова на място и го проследи с поглед. Щастието избуя като крехък кълн в душата й. Беше го направил! Беше го направил заради нея. Тенил се ухили и затича към вратата на техния апартамент. За първи път, откакто познаваше Джино, бе обзета от нетърпение да го види. Съмняваше се, че би се осмелил да й посегне в близкото бъдеще.
Външната врата беше открехната. Тя я побутна и влезе. Долови особена миризма — така миришеше след фойерверки. В антрето беше тъмно — като изключим тънките ивици светлина, които очертаваха вратата на дневната. Тенил бутна вратата. На лицето й грееше усмивка на нетърпеливо очакване.
Това, което видя пред себе си, нямаше нищо общо с очакванията. Предполагаше, че ще завари Джино, сгърчен от страх на дивана — но единственото, което можа да различи в останките му, бяха неговите панталони.
В горната част на тялото му не бе останало нищо, което да наподобява човек. Беше просто купчина разкъсана плът, примесена с парчета плат, сякаш дъвкани от някого. Кожата висеше на парцали от главата и шията в страховито подобие на накити. По дивана и стената зад него бяха полепнали окървавени късчета плът и кичури коса. Вътре в дневната миризмата беше по-различна — мирис на изпражнения, барут и някакъв метален вкус подразниха гърлото й. Чувстваше, че й се повдига, но видът на ужасните човешки останки на дивана сякаш я хипнотизираше. Имаше чувството, че съзнанието й е разделено на две — едната му част ликуваше поради съзнанието, че е в безопасност, а другата се чудеше защо още не е почнала да пищи.
Тенил пристъпи напред и едва не се препъна в нещо, което лежеше на излинелия килим. Все още напълно зашеметена, тя се наведе и вдигна предмета. Беше пушка с рязана цев — дървото на приклада й се стори топло. Тя плъзна несъзнателно пръсти по гладкия метал на дулото. Това беше приятелят, донесъл й спасение. Това беше избраното от баща й оръжие.
Мисълта за Джон Хамптън я разтърси. Ужасът на това, което виждаше, й подейства като удар в лицето. Цялата разтреперана, тя хвърли уплашено и с отвращение пушката. Сега отпечатъците й бяха останали навсякъде по нея. Споменът за безброй телевизионни сериали й подсказваше смътно какво означаваше това. Трябваше да предприеме нещо. Не беше достатъчно просто да избърше пушката. Знаеше, че колкото и хитро да е действал баща й, трябва да са останали незабележими с просто око следи. Беше гледала достатъчно епизоди от документалните сериали на съдебномедицински теми, за да е наясно, че нито тя, нито баща й са в безопасност.
Откъсвайки с усилие очи от останките на Джино, Тенил опита да се овладее, поемайки треперливо дъх. Трябваше да направи нещо. Но какво? Трябваше да излезе от тази стая, за да може да мисли свързано.
Излезе, препъвайки се, обратно в антрето и приклекна, притиснала главата си с ръце. Трябваше да има нещо, което да направи, за да е сигурна, че няма да обвинят баща й. Той й се беше притекъл на помощ, когато тя се нуждаеше от него. Сега според нея беше редно тя да му се отплати с подобен жест. Така би му показала колко цени това, което бе направил за нея.
Опитваше се да измисли нещо, припомняйки си предаванията за истински криминални случаи, които гледаше в късните часове. Всяка вечер нов мъртвец, а всеки мъртвец означаваше ново разследване, нови идеи и съвети за тези, които бяха достатъчно интелигентни, за да осъзнаят значението им и достатъчно хладнокръвни, за да ги приложат на практика.