Пердетата трепнаха. Скоро и те щяха да пламнат и някой със сигурност щеше да забележи какво става. Щяха да повикат пожарната. Тенил се обърна рязко и затича надолу по стълбите. Всичко щеше да бъде наред. Все някой щеше да види.
Тя не знаеше, че някой вече беше видял.
Говоря така не за да приписвам нечисти помисли на Блай. Той никога не се е провинявал в содомия спрямо мен, нито пък съм чувал да е проявявал подобни склонности спрямо другиго. Не, работата е по-скоро там, че след като ме бе избрал за свой фаворит, този човек приемаше добрите ми чувства към всеки друг като лично оскърбление. Един от другите офицери на това плаване, Питър Хейуд, беше мой далечен роднина. Неговото семейство прояви много голяма човечност към моето, когато ни се наложи да отидем да живеем на остров Ман. За мен беше едновременно дълг и удоволствие да се грижа за този млад човек, поради което станах прицел на постоянни обвинения от страна на Блай. „Остави момчето да се оправя само, драги“, повтаряше той често. Отказваше да разбере, че грижите, които аз полагах за Хейуд бяха идентични на предпочитанието, което самият той проявяваше към мен като негово протеже. Суетата му не можеше да допусне мисълта, че бих предпочел обществото на друг човек.
Напрежението достигна до критична точка в Отахейте, и то по много мъчителен начин.
12
Когато излезе от двора на фермата, възседнала колелото си, Джейн си пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на аромата на есенната утрин. Беше прекрасен ден, учудващо топъл за това време на годината. Въздухът беше кристалночист след снощния дъжд, пъстреещите листа на дърветата изглеждаха още по-ярки, сивите и зелени цветове на околния пейзаж бяха по-наситени. Слънцето тъкмо се издигаше над Хелвелин и бе увенчало със злато върха. Тя се обърна и погледна нагоре, към масивните очертания на Лангмиър — скалистите зъбери на планината тъмнееха на фона на небето. Оттук виждаше и овцете на баща си като сивкави и бели петна, разпръснати из орловата папрат и оскъдната трева в мочурливото планинско пасище. На устните й изгря усмивка. Последните остатъци от бремето на градския живот се свлякоха от нея. Тук се чувстваше на мястото си.
Тя потегли надолу по хълма, към селото, пускайки колелото да се движи по инерция. Беше минавала безброй пъти оттук, но както винаги, внезапно разкриващата се от високото, гледка накара сърцето й да трепне — слънчевите лъчи играеха по единия край на езерото Търлмиър, ясно открояващите се скалисти възвишения над него се издигаха високо в небето. Запита се как ли се е почувствал Флечър Крисчън, когато се е озовал отново тук след Южните морета? Дали е изпитал възторг и облекчение в прегръдката на познатите планини, когато е видял познатите пастелни тонове от детството си? Или е тъгувал по силния, невероятно ярък колорит на тропиците? Може би костите са го болели от студа и влагата, и той си е спомнял с копнеж топлото южно слънце? Може би тук жените са му се стрували бледи и безинтересни в сравнение с екзотичната красавица, която му е родила син? Дали е изпитвал чувството, че се е прибрал у дома, или е считал, че след Питкеърн просто се е озовал в нов затвор?
Каквато и да е била историята му, тя неминуемо би възпламенила въображението на Уърдсуърт. Джейн извика в мислите си образа на поета, седнал в градината на Дъв Котидж, привел глава над непокорните стихове на „Прелюдия“ — този дълъг разказ за младежките му години, писан, преписван и дописван в продължение на почти петдесет години. Толкова неща са били премълчани и разкрасени. Въпреки впечатлението за откровено излияние, създавано от поемата, биографите вече са доказали, че става дума за стройно изграден разказ, заличаващ всякакви съмнителни подробности от лично или политическо естество от ранните години на Уилям. Това не намаляваше поетическата стойност на произведението, но хвърляше сериозни съмнения върху възможността да се приема като източник на биографични данни. Което, колкото и да е парадоксално, затвърждаваше убеждението на Джейн, че теорията й е основателна. Това, че в творчеството на Уилям отсъстваха преки писмени доказателства за истинността на събитията от нейната хипотеза, далеч не означаваше, че те не са се случили, като се вземе предвид колко други неща е пропускал съзнателно в произведенията си.
Джейн продължаваше да върти педалите надолу по склона на Лангмиър, съпровождана от бързия ромон на буйната планинска речица Ланг, чиито води скачаха от праг на праг надолу към Търлмиър. Когато намали скоростта, наближавайки мястото, където планинският път се вливаше в шосето при Таун Хед, Джейн се запита дали Уилям е разпознал незабавно блудния син, когато са се срещнали отново. Спомняше си съвсем ясно описанието на двайсет и три годишния Крисчън, направено от Блай в началото на плаването. Бил висок пет фута и девет инча — тоест над средния ръст за онова време. Бил доста мургав, а годините, които прекарал под силното южно слънце, брулен от морските ветрове, вероятно са направили кожата му още по-тъмна. По думите на Блай, бил „строен и силен“, макар и леко кривокрак. Във въображението си Джейн го виждаше като образ от картина на Караваджо — седнал на капитанската трапеза, потънала в меки светлосенки, а тъмните му очи блестяха на светлината на свещите. Имал е забележителна, характерна външност. Вероятно наблюдателният поет е успял бързо да разпознае в странника буйния младеж, когото помнел от юношеските си години. Това трябва да го е разтърсило из основи. Тъкмо когато бил успял да разкраси спомена за собствената си не особено благопристойна младост и да преоткрие себе си като творец с морален авторитет, пред него се изправя човек, спечелил си възможно най-лоша слава през последните години, и иска от него помощ, разчитайки на старото им приятелство. Положението несъмнено е било драматично. Срещата вероятно е нямала свидетели — на Уилям е било спестено поне това притеснение. Несъмнено са се видели насаме — Флечър не би поел риска за друг вариант.