Джейн подмина отклонението за Грасмиър, където шосето завиваше. Веднага след завоя пред нея се появиха пътепоказателите за Дъв Котидж и музея на Уърдсуърт. Надяваше се днес да не е особено оживено, не като през лятото, когато малките стаички в които някога семейство Уърдсуърт е водело своя въздържан, ограничен от социални условности живот, бяха постоянно претъпкани с туристи. Уилям вероятно би счел, че хората просто му отдават дължимото — никога не се е съмнявал в своя гений, безпокояла го е единствено мисълта дали обществеността го оценява по достойнство.
Джейн остави колелото си пред приятното кафене с дървени маси и столове и влезе вътре. Антъни Катоу седеше в един ъгъл и четеше сутрешния вестник. С дългата си побеляла коса, вързана на опашка, и кацналите на носа му очила с елипсовидни стъкла той приличаше повече на застаряващ рокер, отколкото на музеен куратор. Носеше това, което Джейн определяше като негова работна униформа — протрити джинси, кожени ботуши, джинсова риза и кожен елек, чиито многобройни джобове бяха издути от записките, които си правеше постоянно, а после прилагаше в така наречените „работни досиета“. Независимо от външния му вид, на този свят несъмнено нямаше човек, който да знае повече за живота и творчеството на Уилям Уърдсуърт и за неговото семейство. Целият му съзнателен живот бе посветен на почти фанатично търсене и събиране на сведения за поета и неговия свят. Нещо повече, той не пазеше ревниво натрупаните познания за себе си — потискащо често срещан обичай в академичния свят, както Джейн вече бе установила. Антъни споделяше всичко, което знаеше, с неограничена щедрост. Някои биха казали, че склонността му да споделя знанията си става понякога досадна — но Джейн никога не би се присъединила към такова мнение.
— Добро утро, Антъни — подвикна тя, насочвайки се към неговата маса.
Антъни вдигна очи и грубо изсеченото му лице грейна в усмивка.
— Джейн, мила — каза той с плътен и мек глас, топъл като току-що изваден от фурната сладкиш. — Толкова се радвам да те видя.
Той стана от стола, разгъвайки високата си фигура, и й протегна ръка. Джейн стисна топлата му, суха длан със студените си пръсти.
— Ама ти си премръзнала! — възкликна той.
— Слязох с колелото от Фелхед. Когато тръгнах, ми се стори, че времето е меко, но се оказа малко по-студено, отколкото очаквах — призна тя със съжаление.
— Градският живот те е развалил. Почваш да губиш жилавостта на местните хора — отбеляза той и й наля кафе.
— Не, жилавостта е вродена — студът трудно може да ме уплаши — отвърна Джейн и отпи с наслада от кафето.
— Е, Джейн, трябва да кажа, че това писмо на Мери страшно ме заинтригува. След като говорих с теб, го намерих — точно там, където ти каза. — Той поклати глава и сви неодобрително устни. — Странно как никой досега не е попадал на него. Странно наистина, но от друга страна в архива все още има прекалено много документи, които не са описани по всички правила.