— Именно. А какво по-естествено от това Флечър да се обърне към Уилям? Кой би бил по-подходящ да представи неговата страна на историята от приятеля му от детинство?
— Представяш ли си колко разочарован е бил Флечър, когато разбрал, че Уилям няма никакво намерение да публикува поемата — Антъни й се усмихна и около ъгълчетата на очите му се образуваха ситни бръчици. — Джейн, признавам, че си успяла да съчиниш хубава история въз основа на почти никакви факти. Как възнамеряваш да й придадеш по-реално звучене?
Джейн се ухили.
— Е, Антъни, ако живеехме в идеален свят, бихме отворили някоя от архивните ти кутии и бихме открили в нея бележките на Уилям заедно със завършената поема.
— Но след като е ясно, че това няма да се случи…
— Ще трябва да открия отговора на Джон на писмото на Мери. От него бих могла да разбера къде да търся това, което Уилям не е искал да бъде открито от никого.
Антъни изду устни.
— Не си спомням да съм попадал някъде на нещо подобно.
„А ако беше попадал, щеше да помниш“, допълни на себе си Джейн. Все още си спомняше как веднъж попита Антъни дали знае кога е бил направен задният вход на Дъв Котидж. Без да се поколебае, Антъни отговори: „Трябва да е било през март 1804. Дороти споменава за отварянето на задна врата в едно свое писмо от март“. Ако писмото на Джон до майка му беше в архивите, Антъни щеше да знае.
— Жалко — каза тя.
Антъни вдигна назидателно пръст.
— Има обаче още няколко кутии със семейни писма, които не са описвани. Стоят си на дъното на един шкаф от години. Открихме ги тъкмо когато вече опаковахме архива за пренасянето му в новия център. Дебора ги прегледа набързо и установи, че са писани след смъртта на Уилям, затова решихме, че описването им не е особено спешно. Нямам нищо против да си опиташ късмета с тях.
— Антъни допи кафето си и незабавно стана — не обичаше да си губи времето. — Разбира се, услугата си има цена — допълни той, докато двамата се упътваха към кухнята.
Джейн трепна учудено. Не беше обичайно за Антъни да настоява толкова директно за ответна услуга. В повечето случаи подходът му беше много по-дипломатичен.
— Разбира се — каза тя.
— Ще се наложи да огласиш безкрайната си признателност към новооснования културен център „Джъруд“ — заяви той и се обърна към нея, усмихвайки се лукаво.
— Струва ми се, че мога да си го позволя — отвърна Джейн, излизайки след него от заведението.
Пристигнахме в Отахейте на 25-ия ден на месец октомври 1788 след дълго, изпълнено с опасности плаване. Не успяхме да заобиколим нос Хорн, затова се наложи да се върнем обратно и да тръгнем по дългия път, покрай нос Добра Надежда. Хората бяха изтощени и боледуваха, въпреки че капитан Блай настояваше да танцуват всеки ден на палубата, защото това ги поддържало в добра форма. Отахейте се стори на всички ни като Рая на земята — място, надарено с всичко, за което може да мечтае човек. Радвах се на късмета си, когато бях изпратен на сушата, за да организирам изграждането на лагерни постройки, откъдето щях да надзиравам събирането на плодове от хлебно дърво — това беше и основната цел на пътуването ни. Сред хората, които избрах да ме съпроводят на сушата, беше и младият Питър Хейуд — отчасти и защото смятах, че под грижите ми ще е защитен от отмъстителността на капитана, който не би се поколебал да започне да го тормози, ако останеше на борда на кораба. Сега, като си припомням този момент, ми се струва, че тогава взех погрешно решение.
13
Тенил се стресна насън и се събуди. За миг я обзе паника — не можа да си обясни защо светлината не идва от обичайната посока. Измъкна се с усилие от непознатата пухена завивка в чуждото легло и се озърна уплашено, опитвайки се да разбере къде е. Тогава споменът за снощните събития я връхлетя, откъслечни картини се завъртяха в съзнанието й като в калейдоскоп на ужасите. Очите й бяха залепнали след съня, тялото й беше обляно в пот — мъчителните сънища бяха оставили горчив вкус в устата й.
Изтърколи се от леглото и хукна към банята — едва успя да стигне навреме, за да повърне в тоалетната. Лежеше сгърчена на пода, треперейки, докато нежеланите образи се въртяха пред очите й. Кръвта на Джино, разкъсаната му плът, дрехите му, превърнати в парцали. Тя не съжаляваше, че той е мъртъв — беше толкова млада, че представите й за света бяха все още черно-бели, с много малко сиви оттенъци. В нейните очи той беше боклук. Съжаляваше, че се наложи да види това, което бе останало от него, след като бе наказан напълно заслужено от баща й.