— Дай ми името и адреса на тази жена — каза тя и взе лист и химикалка.
Шарън сви рамене.
— Нямам представа. Знам само, че живее в нашия блок. Но не знам в кой апартамент.
— Искаш да кажеш, че Тенил е прекарвала доста време с някаква непозната в апартамента й и ти дори не знаеш къде живее тази жена? — попита остро Дона с престорено възмущение. Всъщност беше наясно, че в отношението на Шарън няма нищо необичайно, поне за този тип хора, които обитаваха Маршпул Фарм — повечето родители тук нямаха никаква представа къде се намират децата им през по-голямата част от денонощието.
— Все е по-добре да ходи там, отколкото да се мотае наоколо с останалите, да пие бира и да се друса — възрази войнствено Шарън. — За тази жена знам само, че се казва Джейн и че преподава в университета.
— Кой университет?
Шарън беше озадачена.
— Ами университета.
Дона плъзна стола си назад така, че краката му изскърцаха неприятно по линолеума.
— Ще проверя това, което казваш. В твой интерес е да не си ме излъгала, Шарън. Докато не успея да поговоря с Тенил, ти си оставаш заподозряна.
— Не можете да постъпвате така — възрази Шарън и стана. — Искам да си вървя.
Дона скочи на крака и заобиколи светкавично масата. Застанала на сантиметри пред Шарън, така че долавяше застоялия мирис на готвено, който се излъчваше от косата й, тя отново се вторачи в очите й.
— Не ме карай да те арестувам, Шарън. Мога да те прибера по подозрение за съучастие в палеж и убийство и ще си висиш тук, докато мухлясаш. Затова се дръж като добро момиче и сядай обратно на стола.
Шарън отстъпи назад, краката й се удариха в ръба на стола и тя се отпусна тежко на твърдата седалка.
Дона се усмихна.
— Ще накарам някой да ти донесе чай — каза тя и тръгна към вратата.
„Спипах те, Тенил“.
Задачата ни, макар и уморителна, не беше сложни. Целта на експедицията ни беше да пренесем обратно хлебно дърво — осемстотин растения. Успяхме да се справим само за две седмици. Но да тръгнем веднага по обратния път би било равносилно на самоубийство. Нито един капитан, който държи на екипажа и кораба си, не би се опитал да прекоси Тихия океан през дъждовния сезон, нито пък би имал някакъв шанс да преодолее пролива Индевър, плавайки право срещу преобладаващите ветрове. Така че останахме по принуда на Отахейте до четвърти април на следващата година. Честно казано, това не обезпокои особено нито офицерите, нито моряците. Туземците бяха дружелюбни, жените ни даряваха щедро със своята благосклонност, храната беше вкусна и изобилна, климатът — изключително приятен. Научихме се да говорим на езика на местното население — там започнаха да ме наричат Титреано, дотолкова можеха да възпроизведат звученето на фамилното ми име. Сближих се с мнозина от тях, особено с Мауатуа, която по-късно стана моя жена и аз кръстих с християнското име Изабела, на моята братовчедка Изабела Къруен. От моя гледна точка това, че живеех далеч от Блай, бе само една от многото приятни страни на живота ми там — най-хубавия, който бях водил някога.
14
Първоначално гледката не беше кой знае колко обещаваща. Пет-шест архивни кутии, това беше всичко. Но Джейн знаеше какво да очаква. От всяка една от тези кутии щеше да се изсипе лавина от хартия, станала трошлива с годините, понякога недокосвана поколения наред. Писма, писани с всевъзможни почерци, калиграфски или неуверени; набързо надраскани бележки и откъси от текстове, писани с избеляло вече мастило; неразгадаеми чернови, целите изпонадраскани, с допълнения и редакции; всичко това беше нахвърляно там хаотично и щеше да я кара да напряга до крайност очите си и да влага в търсенето всички свои познания.
Антъни я беше уверил, че фондацията не притежава абсолютно никакви други неописани материали.
— Разбира се, из страната все още могат да бъдат намерени значителен брой материали, свързани с Уърдсуърт, но ние нямаме начин да узнаем какви са те и чие притежание са — бе казал той. А като видя потиснатото изражение на Джейн, се засмя и добави: — Не се предавай. Все пак ние притежаваме много повече материали от който и да било друг. Да не забравяме освен това, че си открила първата следа именно тук.
Усмивката на Джейн беше мрачна като зима във Фелхед.
— Тази мисъл ще ме крепи — каза тя, вдигна с усилие първата кутия и я тръсна върху масата в малкия кабинет, който Антъни беше освободил за нея. — Ама че проклето семейство. Как мислиш, дали изобщо някога са изхвърляли макар и късче хартия?