— Това е доста добра стратегия, ако искаш да скриеш неща, които би предпочел хората да не узнават — каза Антъни, сваляйки на пода една купчина книги, за да освободи повече работно пространство за Джейн. — Създаваш впечатлението, че не криеш нищо, просто поради огромното количество предоставени документи. И тъкмо защото те са толкова много, никому не хрумва да провери дали нещо не липсва. Едва когато се доберем до старателно укривани тайни като връзката му с Анет Валон, започваме да осъзнаваме колко лесно сме се хванали на въдицата — той се усмихна. — Все пак, и най-ефикасната система зависи от хората, които я прилагат. Затова и от време на време нещо се промъква през защитната преграда — какъвто е случаят с писмото на Мери. Ако предположенията, на които то те наведе, се окажат основателни, ще влезеш в аналите на литературната наука.
Джейн сви рамене.
— Не за това съм се заела с тази работа.
— Знам — очите на Антъни блеснаха закачливо, а усмивката му стана по-широка. — Искаш да прочетеш поемата, нали?
— Да. Историята на бунта на „Баунти“ е много вълнуваща. А Уилям е получил сведения за нея, когато е бил на върха на творческите си възможности. Искам да разбера какво е постигнал — тя разпери ръце. — Това е работа точно като за мен. Личността и поетическият талант на Уилям, насочени към една толкова взривоопасна история. И цялата тази потайност, толкова типична за него.
— Вълнуващо е да си го представиш, нали? Такова въображение в съчетание с такъв драматичен суров материал. Възможно е да се окаже, че е най-хубавото, което е писал някога.
Джейн потръпна.
— Недей, Антъни. Не мога да си позволя да мисля така. Може да се окаже, че греша. А може да съм права, но поемата отдавна да не съществува. Не бива да допускам да се отдавам на фантазии.
— Разбирам. Желая ти успех, Джейн. Тук съм цял ден, ако ти трябвам за нещо. Ще бъда или в музея, или в кабинета си.
Той излезе от стаичката, оставяйки Джейн насаме с документите. Тя вдигна капака на първата кутия, надникна вътре и видя куп кафяви пликове и претъпкани картонени папки. Някой бе предприел поне най-необходимото, за да съхрани материалите, макар те да не бяха описани. Джейн въздъхна, измъкна първия плик и се зае с уморителната задача.
Криминален инспектор Дона Блеър хвърли поглед назад, за да се убеди, че полицейската кола с униформените полицаи паркира зад нея. Знаеше, че колегите й — мъже се присмиват зад гърба й, задето отказваше да посещава адреси в Маршпул, ако не е съпроводена от униформени полицаи, но не се впечатляваше особено. Освен това й беше ясно, че и те не биха отишли без подкрепления в тези съмнителни квартали. Единствената разлика беше там, че мъжете обикновено се прикриваха, представяйки случая за по-опасен, отколкото беше в действителност, измисляха си например някакви несъществуващи доноси, че човекът, когото търсеха, бил въоръжен. Дона нямаше намерение да си губи времето с такива постановки. Вероятно именно това ги дразнеше най-много, мислеше тя, докато излизаше от колата и подръпваше надолу краищата на сакото си, за да възстанови елегантната му линия.
Сержант Лиам Чапъл тръгна след нея, когато тя се упъти към четиримата униформени. Изпитото му лице беше жизнерадостно като дъждовна неделя в лондонско предградие.
— Няма нищо драматично, момчета — каза Дона, но резкият й тон издаваше напрежението, което бе обзело всички. Това, че бе изгубила няколко часа, докато открие търсеното име и адрес в общината, не беше подобрило настроението й. Един куп тъпи бюрократи й се пречкаха с някакви дивотии за защита на личните данни, но Дона настоя, че изборните списъци така или иначе са обществено достояние, и че така или иначе може да получи оттам необходимите й сведения.
— Моля ви само да ме улесните, като ми позволите да погледна списъка на наемателите в общинските жилища — беше изръмжала тя. — И вие, и ние получаваме заплатите си от едно място, и се предполага, че е редно да си сътрудничим.
В крайна сметка успя, но похаби повече нерви и енергия, отколкото си струваше, за да се справиш с някакъв си нафукан чиновник.
Дона размаха разпечатката с данните, които най-сетне бе успяла да измъкне от мърморещите общински служители.
— Това не ви е обичайната операция в Маршпул. Джейн Грешам не е някоя от тукашните мърли. Тя е почтена гражданка, ходи дори на работа, което я превръща в рядкост за квартала — нещо като училищна награда за добро поведение. Затова сега трябва да се представим на госпожица Грешам и да поговорим учтиво с нея за Тенил Коул, а не да разбиваме вратата на апартамента й.