— Значи тя няма ключ от апартамента?
Норийн се изкашля шумно и с все сила.
— Джейн не е толкова загубена. Грижи се за Тенил, но не би направила такава грешка. Казвам ви, никога не съм виждала или чувала Тенил в апартамента, когато Джейн не си е у дома. О, я чакайте — подвикна тя оживено. Явно й беше хрумнало нещо. — Не ми казвайте, че ще се опитате да обвините Тенил за убийството на онзи нафукан черньо, с когото живееше леля й?
— Не мога да обсъждам с вас работата на полицията, госпожо Галагър — полицайката не беше от хората, които се поддават на натиск, това поне беше очевидно.
— Странно — не ми изглеждате толкова тъпа — отбеляза Норийн. — Но външният вид понякога лъже. Искам само да ви кажа, че ще се изложите като последна глупачка, ако тръгнете по такава следа. Тук наоколо има доста хора, които биха пречукали човек за едното нищо, но Тенил не е от тях. Хайде, тръгвайте си по пътя, стига сте ми губили времето.
После заговориха едновременно няколко души, но след миг гласът на Норийн Галагър се извиси в крясък:
— Няма да разбивате никаква врата! Вие какво си въобразявате? Казвам ви, вътре няма никой! Джейн Грешам е почтена жена, в жилището й сигурно има неща, на които държи. Няма да допусна да разбиете входната й врата без никакво основание, та после разните отрепки от квартала да влязат и да отмъкнат всичко. Да не говорим пък, че тя сигурно има познати адвокати, които ще ви съдят до дупка, ако го направите.
— Отмести се от вратата! — този път гласът беше мъжки. — Нали не искаш да те арестуваме, скъпа?
— Оставете, сержант — полицайката отново пое нещата в свои ръце. — Госпожа Галагър има основание да възразява. Ето какво ще направим, госпожо Галагър. Ще оставя тук полицай, който ще следи жилището на госпожица Грешам, а междувременно ние ще се свържем с нея и нещата ще се изяснят. А сега бихте ли ни казали къде точно в Езерната област е отишла?
— Откъде да знам. Там, където живеят родителите й. Някакво село, не е град. Нищо повече не знам. Опитайте да разберете там, където работи.
— Ще опитаме. Много благодаря, госпожо Галагър.
— И следващия път действайте малко по-тихо — тя се оттегли, кашляйки. Тенил дочу финалния пристъп на кашлицата вече през стената.
„Майната му, майната му, майната му“, повтаряше на ум Тенил. Ами сега какво? Не можеше да остане тук, това беше ясно. А докато ченгето висеше пред вратата, не можеше и да излезе. Накратко казано, беше прецакана отвсякъде.
Джейн се прозя и се протегна. Беше се схванала, след като прекара дълги часове, ровейки се в едни от най-досадните писания, на които бе попадала някога. Очите я бяха заболели от взиране, докато се опитваше да разшифрова най-различни почерци, датиращи отпреди сто и петдесет години. Бяха семейни писма, откъси от пътеписи, имаше дори писмени инструкции, отправени към някакъв строител, комуто бе възложено изграждането на доячно отделение към обора на някаква ферма. Но дотук не беше попаднала на нито един документ, писан с ръката на Уърдсуърт, нито пък на нещо, свързано със загадъчното писмо на Мери Уърдсуърт. Нищо — само отчайващо скучни теми от ежедневието, описвани от хора, които не са били надарени с таланта за изказ на поета или на сестра му Дороти, автор на многобройни дневници.
Джейн погледна часовника си. Реши да поработи още четвърт час, а после да провери дали една чаша кафе ще възстанови силите й достатъчно, за да продължи. Въздъхна, бръкна в третата кутия и извади една картонена папка, в която имаше половин дузина листа пожълтяла хартия, покрити с добре познатите й кафяви петна, характерни за много стари документи. Листата бяха изписани със ситен, наклонен почерк, който Джейн разпозна като принадлежащ на Джон, най-големия син на Уилям. Всички писма като че ли бяха адресирани до брат му Уили, писани на различни дати през лятото и есента на 1850 година, месеци след смъртта на Уилям. Първите три съдържаха само обичайните новини, засягащи семейството. Но когато започна да чете написаното на четвъртия лист, Джейн осъзна, че е попаднала на нещо съвсем различно. Това като че ли беше втора страница от писмо, и докато Джейн четеше, почувства как лицето й пламва, а по челото й избива пот.
Първоначално не можа да повярва на очите си. Почти се беше убедила, че страстното й желание да открие нещо е създало някакъв въображаем образ на търсеното. Но това не беше зрителна измама. Колкото повече четеше, толкова по-ясно й ставаше, че държеше в ръце още едно доказателство в полза на своята теория.