Тенил отиде в банята и започна да търси в окачения шкаф, докато откри ножичка за нокти. После започна да реже внимателно, оставяйки малки, ситни масури на мястото на плитчиците. Лицето в огледалото й се стори непознато; така, с късата коса, се открояваха хубавата костна структура и пълните й устни. Каза си, че може да мине за младо момче. Със сигурност вече не приличаше на Тенил. Събра нападалите в умивалника кичури и се промъкна обратно в кабинета. Нямаше намерение да остави такава удобна улика за ченгетата. Пресегна се над бюрото, открехна прозореца и отрязаните плитчици се разпиляха в студения здрач. Загледа ги как падат надолу, описвайки спирали, и си ги представи разпилени на земята като странни подобия на гъсеници.
После отиде все така на пръсти в кухнята. Знаеше къде Джейн държи това, което й трябваше. Под умивалника откри чук, а в едно чекмедже — фенерче. Взе ги и ги пъхна в раницата си.
После се загледа навън във вечерната пустота. Всичко, което можеше да направи засега, беше направено. Но все още беше в капан, все още не беше намерила начин да излезе оттук. Потисната, тя се отпусна на стола и се запита как, по дяволите, щеше изобщо да се добере до място, откъдето би могла да започне да действа в съответствие с плана си. Седеше от десетина минути, взирайки се мрачно в разписанията, когато се стресна така, че едва не падна от стола. Внезапното почукване по стената едва не я подлуди от страх. Какво ли беше намислила сега лудата Норийн Галагър? Почукванията бяха пет-шест в бърза последователност, после настана тишина, последвана от нови пет-шест бързи почуквания. После мълчание.
Мълчанието беше нарушено от отваряне на врата — несъмнено входната врата на апартамента на ирландката. Тенил чу познатата дълбока кашлица на съседката на Джейн, после госпожа Галагър заговори:
— Трябва да си премръзнал до смърт навън. Хайде, влизай, ще ти налея един чай — гласът й звучеше достатъчно кисело, за да бъде убедителна.
Тенил допълзя до антрето, за да чува по-ясно какво стана вън. Отговорът на полицая долетя съвсем ясно до нея, макар той да говореше по-тихо от госпожа Галагър.
— Много мило от ваша страна, госпожо, но не бива да напускам, поста си.
Чу се плътният, хриплив смях на жената.
— Човек би помислил, че пазиш скъпоценностите на короната, синко. Слушай, нали чу какво казах на шефката ти. Стените тук са толкова тънки, че няма начин в апартамента да има някой и аз да не съм го чула. Ако Тенил се появи, ще я чуеш да чука. Ако пък момичето има ключ, ще чуеш как се отваря вратата. Можеш да ми вярваш, в Маршпул няма такова нещо като право на лично пространство. Освен това, ако висиш там, на видно място, нямаш никакъв шанс да я хванеш — щом се появи на площадката, ще те види, както си щръкнал тук като последен дръвник. И, разбира се, ще побегне веднага като заек пред хрътка. А ако седиш в моята дневна, ще я чуеш и ще можеш да я изненадаш в апартамента и да я заловиш.
Тенил си представяше живо госпожа Галагър, скръстила ръце на слабите си гърди, с увиснала от ъгълчето на устата цигара и лукаво убедителен тон.
Полицаят отвърна:
— Мислите ли?
По тона му личеше, че се колебае.
— Не мисля, а знам. Слушай, тук човек спокойно може да познае кога съседите са яли боб. Хайде, влизай, чайникът вече завря, за минутка ще ти запаря един хубав чай.
Тенил чу тежките стъпки на полицая, когато той прекоси прага и влезе в дневната на госпожа Галагър. Чу и как се хлопна при затварянето входната врата. После разговорът започна да долита до нея като далечен шум. Нямаше представа защо госпожа Галагър е решила да й даде този шанс, но беше твърдо решена да го използва.
Тя отиде тихичко в дневната, взе якето и раницата си, после се добра на пръсти до входната врата, открехна я едва забележимо и се заслуша. Не чу нищо, освен това, което очакваше да чуе. Отвори вратата още малко — колкото й беше необходимо, за да се промъкне навън. После постави ключа в ключалката и го завъртя. Езичето на бравата хлътна назад. Притвори внимателно вратата и отпусна полека обратно бравата, изваждайки безшумно ключа. Завъртя се и тръгна по галерията — вървеше така леко, сякаш стъпваше по яйца.
За да задейства следващия етап от плана си, трябваше да мръкне напълно, тоест налагаше се да чака поне един час. Но това не й създаваше проблеми. Маршпул беше добре позната територия. Нямаше да се затрудни да се укрива, докато паднеше нощта. Най-трудната част беше зад нея. Скоро щеше да тръгне на път.
Скоро след като потеглихме по обратния път, ми стана ясно, че ще ми се наложи да си платя за удоволствията, които си бях позволил на сушата. От самото начало Блай намираше поводи да не одобрява изпълнението на всяка от възложените ми задачи. Обсипваше ме с ругатни пред подчинените ми, унижаваше ме и ми приписваше най-невероятни провинения. Но въпреки това от мен се очакваше да го посещавам редовно в неговата каюта и да изслушвам търпеливо твърденията му, че всички се отнасяли несправедливо с него. На всичкото отгоре се възползваше от посещенията ми, за да сипе върху мен огън и жупел заради недостатъците ми. Опитвах се да приемам това отвратително отношение с равнодушие, но не можех да се примирявам до безкрайност, особено след като Блай ме обвини, че съм хранел противоестествени чувства към Питър Хейуд и че съм постъпвал в съответствие с тях, докато сме били на Отахейте. Тогава не успях да се овладея и му отвърнах, без да меря думите си. В отговор той ме посъветва да си държа езика зад зъбите, ако не искам да прекарам остатъка от плаването затворен в трюма. Бях дълбоко наскърбен от надменността му и доведен до отчаяние от поведението му спрямо мен.