Ригстън плъзна пръст по едната си вежда, но изражението му не се промени — явно не допускаше изразът на лицето да издава мислите му.
— Следователно става дума за смърт при подозрителни обстоятелства.
Ривър сви рамене.
— Така бих казала и аз. Убийство. А може пък да се е опитвал например да обере някого, и този някой да го е убил при самоотбрана?
— Надали някога ще разберем — Ригстън отпи голяма глътка от бирата си.
— Но междувременно научихме много нови неща — продължи Ривър. После посочи пролуките между отделните части на черепа. — Погледнете тези така наречени шевове. С възрастта те постепенно се затварят. Те ми дават основание да твърдя, че нашият човек е бил на около четиридесет години — може би с няколко повече или по-малко. — Тя отново се порови в купчината и извади друга рентгенова снимка и снимки на няколко сектора от томографския анализ. — Научихме и още нещо — че когато е бил на двайсет и няколко години, е бил прострелян в рамото. — Тя посочи раменната кост, на която се забелязваше кръг с неправилни очертания — там гладката другаде кост беше неравна и сякаш сбръчкана. — Класически вид на пронизваща рана.
— Не знаех, че можете да определяте толкова точно годините — Ригстън бе видимо впечатлен.
— Човешкият скелет има способността да се възстановява. Костите регенерират. Различните видове кости се възстановяват за различни периоди от време. Най-бързо зарастват ребрата, бедрената кост — доста по-бавно, черепът още по-бавно. Рана като тази, на плоска кост, каквато е лопатката, би се затваряла с години и вероятно така и не би се затворила докрай, тъй като е била доста сериозна. Зимно време сигурно е имал болки там. Бих казала, че е бил прострелян десет до петнайсет години преди смъртта си.
— Явно сте много сигурна, че раната е причинена от огнестрелно оръжие.
Ривър се усмихна.
— Елементарно, драги ми Ригстън — тя посочи към две петна, които се виждаха на снимката, близо до ръба на наранената кост.
— Това са метални отломки. По онова време куршумите се леели от олово и оловни сплави. Частици от мекия метал са се закачили за костта при преминаването на куршума.
Ривър отново се усмихна, обзета от необяснимо самодоволство.
— Впечатляващо — отбеляза Ригстън. — Нещо друго?
Тя разпери ръце.
— Засега е това. Но очакваме още много данни.
— Какви например?
Ривър го изгледа подозрително.
— Наистина ли искате да знаете, или питате, за да ми доставите удоволствие?
Ригстън поклати глава и се усмихна — около светлосините му очи се появиха бръчици.
— Наистина се интересувам. Знам каква е процедурата при аутопсията, но всъщност нямам представа какво точно правите, а пък не съм от хората, които се примиряват да си останат невежи.
Ривър му хвърли преценяващ поглед. Инстинктът й говореше, че става дума за истински професионален интерес, а не за болезнено любопитство. Реши да се довери на преценката си.
— Е, ние наистина ще правим аутопсия, но тя ще е доста по-различна от тази, която познавате, с големите разрези. В случая ще се опитаме намесата ни да бъде минимална. Затова и повечето вътрешни изследвания ще се проведат с помощта на камера, като при лапароскопия. Аз ще вземам проби от основните вътрешни органи — доколкото нещо е останало от тях — на принципа на биопсията.
— Защо трябва да действате по този начин?
— За да съхраним целостта на тялото. То вероятно ще се озове накрая в някоя музейна или университетска сбирка. Ще бъде добре, ако не го разфасовам, докато се опитвам да извлека цялата възможна информация от него — тя посочи към него с чашата си.
— След някоя и друга година и полицейските патоанатоми ще започнат да извършват изследванията си по този начин. В Лестър вече беше изпълнена първата виртуална аутопсия. Освен всичко останало така не засягаме чувствата на различни религиозни общности — например еврейската и мюсюлманската.
Ригстън се усмихна.