— Да не говорим пък за чувствата на ченгетата, които са задължени да присъстват на аутопсии. Вече няма да ни се налага да събираме от пода начинаещите, които припадат само от миризмата.
Ривър кимна в знак на съгласие.
— Знаете ли, че трупната миризма зависи от това с какво сме се хранили приживе? Човешките трупове и труповете на прасетата миришат сладникаво, труповете на кучета — на гранясало, а на конете — на кисело. Всичко зависи от съдържанието на азот.
Той направи гримаса.
— Не намирам нищо сладко в миризмата на човешки труп.
— Поетите обаче са на друго мнение, защото говорят за „сладкия мирис на разложение“.
— Не чета много поезия — каза Ригстън. — А и не ми се вярва повечето ченгета да проявяват интерес към нея. Няма кой знае каква връзка между поезията и най-съществената част от нашата работа.
— Същото се отнася и до моята работа. Няма нищо поетично в изсмукването на съдържанието на стомашно-чревния тракт.
— И това ли правите? — Ригстън изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото отвратен. Ривър установи със задоволство, че дотук инстинктът не я е подлъгал.
— Да, особено в случаи като този, когато има шансове стомашното съдържание да е съхранено. Долната част на стомашно-чревния тракт обикновено съдържа семена и растителни фибри, които могат да ни подскажат с какво се е хранил. Един колега откри веднъж клонка брюкселско зеле — цяла и непокътната.
Сега вече Ригстън явно се отврати.
— Този път информацията ми дойде в повече — отбеляза той и се поразмърда на стола си. — Защо не се върнем към научната страна на въпроса?
— Превземки — каза развеселено Ривър. — Добре тогава. Надяваме се да има достатъчно остатъци от меките тъкани, за да вземем проби от мускули, а може би дори от мозъчна тъкан, за да проведем токсикологични и ДНК-анализи. И тогава ще преминем към най-интересната част. От зъбите му ще можем да разберем къде е живял, докато те са израствали. Ще разберем дали е роден на територията на Обединеното кралство, и ако е така, в коя част от него. Костите ще ни разкрият дали е живял в други части на света през последните десет-петнайсет години преди смъртта си — тя се усмихна тържествуващо.
Ригстън също й се усмихна широко, разкривайки равните си бели зъби.
— Това е направо удивително — каза той. — А можете ли да разберете от какви болести е страдал?
Тя сви рамене.
— Можем, но само отчасти — не можем да идентифицираме толкова болести, колкото бихме искали. Но мога отсега да ви кажа, че не е боледувал от сифилис. Не се забелязват обичайните в такива случаи нарушения на костната структура. Следователно нашият моряк или е водел удивително праведен живот, или просто е имал късмет.
Ригстън отново отпи голяма глътка от бирата и каза:
— Завиждам ви.
— Защо?
— Защото това, което вършите, е истинско разследване. Моята работа в повечето случаи се свежда до това да предполагам кой от местните бандити е извършил поредното тъпо и кърваво престъпление, което ми сервират. Напълно в разрез с представите, създавани от книгите и телевизионните сериали, аз почти никога нямам възможността да събера различните елементи на някой случай, за да подредя докрай пъзела. Когато постъпих в полицията, предполагах, че ме очакват предизвикателства за умствените ми способности — той въздъхна. — За съжаление повечето престъпници нямат ум и колкото една овца.
— Трябва да е доста потискащо.
— Така е, но да не говорим повече за това — той допи бирата и бутна стола си назад. За миг я обзе разочарование. Това ли беше всичко? Той беше първият мъж от месеци, който не беше задал традиционния въпрос защо хубаво момиче като нея се рови в стари трупове, а явно нямаше да предложи дори да пийнат още по едно?
— Бързате ли да се върнете в Карлайл, или бихте приели да хапнем някъде? — попита Ригстън.
Ривър почувства как стомахът й се сви, но не от глад.
— Само ако не говорим за работа — нито за вашата, нито за моята.
Той се усмихна.
— Дадено.
Същата нощ лежах буден и обмислях думите на Блай. Беше ми ясно, че ако откажех да понасям неговото несправедливо поведение и незаслужените му обиди, щях да бъда принуден да понеса друг вид тормоз. И двете възможности ми се струваха нетърпими. Докато се въртях неспокойно на койката, си спомних една вечер, която прекарах с брат си Чарлс в Спитхед. Бяхме вече на борда на „Баунти“ и чакахме заповед да вдигнем платна, а Чарлс тъкмо се беше върнал от Мадрас. Той беше назначен за корабен хирург от Източноиндийската компания. Наех една малка лодка и отидох да го посетя на неговия кораб, „Мидълсекс“, който още не беше пристанал. През тази изпълнена с приятни разговори вечер брат ми сподели с мен, че по време на плаването обратно към дома на борда на кораба избухнал бунт, и че той самият участвал в него. Поведението на капитана предизвикало такъв смут и недоволство сред екипажа, че най-сетне един от офицерите се видял принуден да вдигне зареден пистолет срещу него. Четирима офицери, сред които и моят брат, се опитали да му отнемат командването, но не успели. По време на разговора ни брат ми все още не знаеше какво наказание го очаква. Но бунтът, в който той се бе включил, беше избухнал на кораб, който беше частно притежание на Източноиндийската компания — следователно най-лошото, което можеше да се случи, бе да му забранят да служи на корабите на компанията в продължение на две години. Странно е, като си помисли човек, че за същото провинение, което се размина така леко на брат ми, биха ме обесили незабавно, ако успеят да ме заловят.