Не й отне много време да разшири дупката достатъчно, за да се промъкне през нея. Все пак внимаваше да не вдига много шум. Макар че повечето обитатели на Маршпул бяха усъвършенствали способностите си да не виждат и чуват нищо до крайна степен, все пак някои по-необичайни звуци биха могли да накарат някого да провери какво става. След като се убеди, че може да се спусне през дупката и да се измъкне обратно през нея, Тенил пусна раницата си в гаража. Тя падна върху куп кашони на няколко фута под нея. Сега вече можеше да се спусне спокойно долу.
След десетина минути вече се беше нагиздила в торбести панталони, риза с якичка и още една широка тениска отгоре, непромокаемо яке и бейзболна шапка — всичко изпъстрено с подходящите надписи, за да минава за готин тип. Разбира се, всички дрехи бяха абсолютен фалшификат. Взе още един панталон за смяна, две тениски, и натъпка всичко в раницата. Готово. Сега оставаше само да се измъкне оттук.
Натрупването на кашоните на достатъчна височина се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала. Беше много уморително и Тенил имаше чувството, че й отне часове. Докато купът стана достатъчно висок, за да започне да се катери по него, се беше изпотила и дишаше тежко. Крепеше я само отчаяният порив да не се оставя да я хванат.
Най-сетне, около час след като бе влязла в гаража, тя се озова, обратно на покрива. Увисна на ръце, после се пусна и скочи на земята. Височината беше около шест фута, затова и всяка кост в тялото й се разтърси, когато падна на твърдата циментова настилка. Извади от джоба си разписанието на автобусите. Трябваше да побърза, за да стигне до гара „Виктория“ навреме за последния автобус за Оксфорд. Лесна работа, мислеше Тенил, докато потъваше в нощта, стъпвайки наперено. Вече беше на път.
Домът на Барбара Фийлд беше обзаведен като мемориал на флората в английската провинция. Тапицерията на меката мебел беше обсипана с рози, по завесите се виеше клематис, по тапетите имаше повече букети от диви цветя, отколкото можеха да се видят накуп в Деня на майката. Навсякъде наоколо се виждаха аранжирани по различни начини сухи цветя, по стените висяха в рамки гоблени с изгледи от селски градини. Джейн си каза, че дневната на Барбара трябва да се оглежда с любителски наръчник за растителните видове. Когато я посрещна, Барбара бе казала:
— Сега ще пием чай, и ти ще ми обясниш какво точно търсиш. После ще отидем в кабинета и ще видим какво ще успеем да открием.
Както можеше да се предположи, по чашите за чай също имаше нарисувана растителност — крайпътен жив плет и осеяна с иглики трева.
Барбара слушаше внимателно, докато Джейн обясняваше какво се надява да открие, и от време на време кимаше енергично — с маниер, който караше Джейн да се чувства малка и глупава. Но Наперената Барбара, както я наричаше Джейн, когато беше дете, открай време я караше да се чувства малка и глупава. Всичко у нея — съвършено фризираната й, подобна на каска коса, от която не стърчеше и косъм, винаги колосаната бяла блуза, по която никога не се забелязваха петна от сос, мастило или трева — сякаш умишлено подчертаваше недостатъците на хората около нея.
— Е, всичко това ми се струва напълно ясно — бе отбелязала Барбара, когато Джейн привърши разказа си. — Хайде да видим какво ще ни кая® вълшебната кутия — припомняйки на Джейн обичая си да подменя имената на нещата с абсурдни описания. Джейн я последва по коридора към стаята, за която си спомняше смътно, че бе наричана „семейната дневна“ — нещо, което й се струваше доста странно, защото Барбара и Брайън Фийлд бяха бездетни. Каза си, че не по-малко странен беше и интересът на Барбара Фийлд към генеалогията, предвид факта, че не беше предала никому собствените си гени.
Междувременно стаята бе превърната в удивително спретнат и функционален офис. Вътре имаше бюро с компютър, работна маса с три стола и портативен телевизор на масичка с колелца.
Вместо гоблени по стените имаше изображения на родословни дървета, красиво нарисувани и надписани с калиграфски шрифт.
— Това е моята Светая светих — каза Барбара с видимо задоволство. — Брайън си има пристройката, в която се занимава с грънчарство, а аз — този малък храм на предците ни — тя придърпа един от столовете от масата към бюрото и го обърна под ъгъл към собствения си въртящ се стол. — Хайде сега да видим какво можем да открием за Доркас Мейсън по свръхзвуковите пътища на информацията.