Сърпът на намаляващата луна висеше ниско над паркинга, придавайки на малкото листа, останали по клоните на дърветата, вид на провиснали парцали. Ривър потръпна, когато хладният нощен въздух нахлу във фоайето на хотела, докато Юън Ригстън отваряше вратата пред нея.
— Бррр — каза тя, докато минаваше покрай него. — Няма нищо по-подходящо от свежия местен въздух, ако държиш да пропъдиш меката топлина от приятно прекарана вечер.
— Значи не би се изкушила от една разходка на лунна светлина край езерото Дъруент? — подразни я той, тръгвайки редом с нея.
— Сериозно ли питаш?
Той се разсмя.
— Не съм облечен подходящо. Пък и да бях, надали бих избрал точно тази нощ — той подуши въздуха и посочи тежките облаци, които се носеха към върха на Касълриг. — Ще вали.
— Тогава ще е най-добре да се прибираме. Не ми се иска нещо да ни развали настроението — бяха стигнали до нейния ленд роувър и Ривър се обърна с лице към Ригстън, обзета от неочаквано недоумение — сама не разбираше какво иска всъщност. — Прекарах чудесна вечер, Юън.
Той кимна.
— Аз също. Не помня кога за последен път съм се забавлявал толкова добре.
Лицето му беше в сянка и тя не бе в състояние да прочете нищо по него.
— Може да излезем пак някоя вечер.
— Ще ми бъде приятно. Тъкмо ще можеш да ми разкажеш новините около Пирата от тресавището.
Прободе я леко разочарование.
— Щом искаш.
Той се облегна на ленд роувъра.
— Знаеш ли какво говорят местните хора?
— За Пирата ли? Не, какво?
— Казват, че сега Флечър Крисчън най-сетне ще намери покой.
Ривър се намръщи.
— Флечър Крисчън ли? Онзи от бунта на „Баунти“? Какво общо би могъл да има с нашия мъртвец?
— Флечър е бил родом от тези места. А тук винаги се е говорело, че той е успял да се прибере в Англия след бунта. Носят се легенди, че е преживявал като контрабандист по устието на Солуей. Други пък казват, че го приютили роднините му, които живеели на остров Ман. — Ригстън сви рамене. — Кой знае?
Ривър беше заинтригувана. Прехвърли наум всичко, което знаеше за мъртвеца и го сравни с малкото, което си спомняше за бунта на „Баунти“.
— Струва ми се, че не можем да изключим такава възможност. Няма съмнение, че нашият Пират е плавал из Южните морета. Но ще трябва да се поровя още, да сравнявам дати и така нататък — тя се усмихна. — Ето нещо, което наистина би подлудило моите приятели от телевизията. Ще трябва да им кажа утре сутринта — тя застана на пръсти и целуна Ригстън по бузата. — Благодаря, че ми каза.
Преди да успее да се отдръпне, той я притисна към себе си и каза:
— Благодаря за хубавата вечер.
Гласът му беше тих и топъл. После устните му се притиснаха силно към нейните, а от докосването на леко наболата му брада по тялото й плъзнаха тръпки, които нямаха нищо общо със студа. Устните й се разтвориха, езикът й срещна неговия. Топла вълна се надигна ниско в корема й и тръгна надолу по тялото, ръцете й се плъзнаха под сакото му. Когато се разделиха, и двамата дишаха тежко.
— Съжалявам — каза той задъхано. — Не исках…
Ривър плъзна ръка по предната част на панталона му и пръстите й докоснаха очертанията на твърдата издутина отдолу.
— О, напротив, струва ми се, че искаше… — каза тя. — До моето жилище се стига за четиридесет и шест минути. Колко път има до твоето?
На двеста и петдесет мили оттам един автобус навлизаше, поклащайки се тежко, в покрайнините на Оксфорд. В него пътуваха какви ли не хора — дребен чиновник, който беше ходил на кино със свой колега; няколко студенти се връщаха от концерт на алтернативна група в Шепардс Буш; трима австралийци с големи раници на поредния етап от околосветското си пътешествие; хора, които се връщаха по двойки или сами, след като бяха прекарали вечерта в Лондон. Някои дремеха, други четяха, трети бърбореха, други пък се взираха през собствените си отражения в стъклата към магазините и къщите по улиците, откъдето минаваше автобусът — маршрутът минаваше през предградието Хедингтън към тясната, но оживена улица Сейнт Клемънтс.
Никой не бе обърнал внимание на цветнокожото момче, сгушено на една от седалките в средата на автобуса. Козирката на бейзболната шапка прикриваше по-голямата част от лицето му, скривайки обичайния за такива хлапета нагъл поглед, който иначе би могъл да предизвика известно притеснение у спътниците му.
Тенил се понамести на седалката и погледна часовника. Автобусът се движеше по разписание. Нямаше представа що за град е Оксфорд — знаеше само, че тук има купища студенти и стари сгради. Предполагаше обаче, че няма да е толкова трудно да намери тук някое тихо ъгълче, където да се свие за през нощта. Не я беше грижа дали ще успее да спи или не. Цял ден щеше да пътува в автобуси — в тях можеше да си отспи. А и не й се искаше да рискува — всеки път, когато се унесеше, можеше да я връхлети споменът за кошмарните останки на Джино. Не беше важно дали ще спи или не. Важното беше едно — да успее да се измъкне от ченгетата. А Тенил не се съмняваше, че може да се справи с тази задача.