— Канех се да го направя, но когато онази жена от университета спомена творчески отпуск, реших, че съседката може да е объркала нещо.
Още щом произнесе последните думи, следовател Кумар разбра, че е сбъркал.
— Моя работа е да мисля — заяви Дона. — А сега, докато чакате шефката на Джейн Грешам да ви се обади, се заемете с телефонния указател. Не вярвам да има повече от няколко десетки Грешамовци в региона. А преди да започнете, ме свържете с медийния център, или каквото е там поредното ново име, което са измислили на пресцентъра. След като вече има подчертана вероятност момичето да е избягало, е време да публикуваме нейна снимка.
Кумар излезе, а Дона се загледа намръщено след него. Не я дразнеше той. Истинската причина за лошото й настроение се криеше в това, че беше надхитрена от едно тринайсетгодишно момиче. Ако някой някога се беше съмнявал в произхода на Тенил Коул, последните дни го доказваха недвусмислено.
Тя порови в едно от чекмеджетата, за да извади никотиновата дъвка. Не й се искаше да се среща с Чука, но имаше неприятното усещане, че ще й се наложи. Не се боеше от него, а се дразнеше при мисълта, че цялата среща щеше да се окаже поредното безсмислено кръстосване на шпаги, което нямаше да й помогне да придвижи случая. Но нямаше как да се измъкне — това си беше разследване за убийство и сега, когато непрекъснато се сформираха екипи за разследване на стари неразкрити случаи, би било истинско професионално самоубийство да остави непроследен вариант — както разбраха на свой гръб немалко от по-старшите й колеги.
„Дано Кумар успее да намери Джейн Грешам! — молеше се тя. — И дано Джейн Грешам знае къде можем да намерим Тенил!“
Матю се усмихна на учениците си. Усмивката му беше искрена и промени изцяло лицето му, което напоследък бе постоянно застинало в нацупена гримаса. Сега се забелязваше по-ясно приликата със сестра му, чиято по-оптимистична нагласа й бе придала и по-жизнерадостно излъчване. Тази усмивка виждаше най-често синът му, но и учениците бяха се научили, че когато тя изгрее на лицето му, могат да се поотпуснат.
— Всички сте се справили много добре — поде той. Похвалата беше искрена. Беше приятно изненадан, когато установи колко далеч назад бяха успели да стигнат децата, проучвайки родословията си, и колко подробности бяха успели да открият. Безспорно, задачата не беше изпълнена еднакво добре от всички. Две от работите бяха компютърни разпечатки, попълнени дори със сканирани снимки — и двете работи бяха на деца на пришълци, които практикуваха професии, свързани с информационни технологии.
Но дори Джонатан Брамли, чийто почерк все още докарваше Матю до отчаяние, беше се постарал доста, за да може родословното му дърво да отговаря на изискванията.
— Работите ви ще заемат централно място в изложбата, която готвим за края на срока, и сигурно ще впечатлят всички — продължи Матю. — Така че сега разполагаме с предостатъчно време, за да проверим дали не можем да се върнем още по-назад в историята. Нашата цел ще бъде да научим и нещо повече за живота, който са водели прадедите ни — при какви условия са живели, какво са работели, какви са били семейните им отношения и връзките между родовете.
Той се усмихна отново.
— Но преди да се заемем с това, нека Сам и Джонатан дойдат тук, при мен, с описанията на техните родословия.
Двете момчета се спогледаха, докато вървяха към катедрата. Сам гледаше малко подозрително, Джонатан — нацупено. Проектът на Сам беше прекрасно подреден, ясно надписан и изпълнен с множество подробности. До него работата на Джонатан изглеждаше още по-неумело изпълнена, но и тя беше достатъчно ясна за целите на Матю.
— Сравнявали ли сте вашите работи? — попита Матю и приклекна, за да бъде лицето му на едно ниво с лицата на момчетата.
И двамата завъртяха отрицателно глави.
— Добре. А сега се обърнете към класа и вдигнете работите си така, че всички да ги видят. — Матю помълча, изчаквайки те да изпълнят искането му. — Първото, което виждаме, когато оглеждаме двете работи, е, че и Сам, и Джонатан са били в състояние да проследят родословието си няколко поколения назад. Това се дължи на факта, че и двамата произхождат от местни родове. Едва през последните трийсетина години хората започват да сменят много бързо местоживеенето си. Преди това е било обичайно човек да не се отдалечава много от мястото, където е бил роден. Ако са се местели, то е било най-често в радиус от двайсетина мили, и то най-вече ако се е налагало да търсят работа. Дядо ми например се е преселил от Корнуол в Къмбрия, защото е бил миньор, а по онова време затваряли калаените мини в Корнуол. Научил, че в тази област има работа за него, напуснал дома и близките си и дошъл в Къмбрия. Оженил се за местно момиче, и останал завинаги тук.