След вчерашния ни разговор си припомних нещо, което може да има далечна връзка с твоята хипотеза. През 1841 година У. У. пише за областта Уиндърмиър следното: «Тази област е била считана доскоро за толкова затънтена, че нерядко лица, обявени извън закона, търсели там убежище, а някои от тях стигали в дързостта си дотам, че от време на време напускали убежищата си, за да извършват нови престъпления». Странно твърдение, което до известна степен предполага, че трябва да е знаел такива подробности от първа ръка, нали?
Чакам новини във връзка с Доркас.
Поздрави,
— Мамка му — измърмори Джейк под нос. Значи тя все пак беше открила нещо. Нещо, което подкрепяше теорията й за завръщането на Флечър Крисчън.
Обзет от нетърпение, той отвори папката с изпратени писма. Последното писмо беше адресирано до Дан Сийборн. Помнеше добре Дан — неговото остроумие и елегантност, както и зле прикритата му неприязън към самия Джейк. Дан открай време беше много близък приятел на Джейн. Ако решеше да се довери на някой от колегите си, вероятно щеше да се обърне към него. Джейк отвори трескаво писмото и разбра, че най-сетне е попаднал на златна жила. Джейн пишеше за някакво писмо на Мери Уърдсуърт, в което се споменавало за някакъв загадъчен текст, писан лично от Уилям. Беше приложила и копие на писмо от сина на Уилям и Мери, Джон. Предполагаше се, че това писмо трябва да помогне на Дан за издирването на потомците на Доркас Мейсън в Семейния регистър. Джейк копира припряно и двете писма и ги препрати в собствената си пощенска кутия. После съчини кратка бележка до Антъни Катоу от името на Джейн, в която твърдеше, че тя случайно е изтрила писмото на Антъни и го молеше да го изпрати отново. Някой компютърен специалист несъмнено би могъл да проследи това, което бе извършил, но той не вярваше собственият му лаптоп някога да представлява интерес за такъв специалист. Беше убеден, че е извършил необходимото, за да прикрие следите си.
Затвори пощата на Джейн и отвори своята, за да се убеди, че препратените писма са пристигнали. После взе мобилния си телефон и се обади на Каролайн.
— Знам какво е открила — заяви той без всякакви встъпления, щом чу гласа й.
— Тя ли ти каза?
— Не съвсем. Успях да вляза в пощата й.
— Е, струва ли си труда?
Джейк описа какво точно беше открил.
— Със сигурност е имало нещо — каза той в заключение. — Дали това нещо все още съществува, е друг въпрос. Но докато мога да я следя неотстъпно, нека оставим Джейн да се занимава с търсенето.
— Не съм съгласна — процеди бавно Каролайн. — Не виждам причина да не побързаме и да я задминем. Но при всички случаи ти трябва да се придържаш към първоначалния ни план. Не е зле да сме наясно точно на какъв етап от търсенето се намира Джейн. Но ако успеем да се доберем до потомците на Доркас преди нея, това ще е значително по-добре.
— И как смяташ да го направим?
— Ще наемем професионалист, който ще се заеме с търсенето в Лондон — тонът на Каролайн беше сух и делови.
— Къде ще намерим този професионалист?
— Познавам един адвокат, който работи в Линкълнс Ин и се занимава с доказване идентичността на документи. Нямаш представа как лъжат хората, когато става дума за пари. Е, къде е тя сега?
— Не знам. Опитах се да я проследя тази сутрин, но я изгубих заради някакви ремонтни работи по пътя.
— Е, нищо. Нали все пак си успял да свършиш нещо днес. Ще ти се обадя веднага щом имам някакви сведения от Лондон. И успех с Джейн, скъпи. Направи всичко, което трябва да бъде направено.
Дъждът, който валеше неспирно над Езерната област, се лееше и над Дърбишър. Но Тенил не му обръщаше внимание. Беше подпряла раницата си като възглавница на опръскания с дъждовни капки прозорец на автобуса, който се влачеше от Ашборн към Бъкстън. Това беше четвъртият автобус, който сменяше днес. Беше толкова уморена, че се чувстваше като пребита.
Оксфорд не можа да й предложи кой знае какъв подслон. Тъй като центърът беше пълен с хора до малките часове, беше пълно и с полицейски патрули. Малкото подходящи места, които бе открила около автогарата, бяха вече заети от хора, край които не би легнала да спи, дори те да бяха склонни да споделят мястото си с нея. От друга страна, не й се искаше да се отдалечава много от автогарата, защото се боеше, че може да не успее да намери обратния път и да закъснее за ранния автобус, който трябваше да я превози по следващия етап от пътуването й. Най-сетне намери една тясна уличка зад ресторант, и се сгуши между две кофи за боклук, от които се носеше воня на гниеща храна. Спа неспокойно, защото се беше сгърчила така, че краката и ръцете й постоянно изтръпваха. Имаше чувството, че нощта няма да свърши никога.